Римска империя: Римски диктатори

АВЪЛ АТИЛИЙ КАЛАТИН

Авъл Атилий Калатин (Aulus Atilius Calatinus; или Aulus Atilius Caiatinus; + 216 пр.н.е.) е политик и сенатор на Римската република през 3 век пр.н.е.

Той произлиза от плебейската фамилия Атилии и е син на Авъл Атилий Калатин, който е набеден през 306 пр.н.е., че е предал град Сора през самнитските войни и спасен от своя тъст Квинт Фабий Максим Рулиан.

През 258 пр.н.е. Атилий Калатин е консул с колега Гай Сулпиций Патеркул и воюва в Сицилия. През 257 пр.н.е. като претор празнува триумф, през 254 пр.н.е. е избран отново за консул, а през 247 пр.н.е. става цензор.

Заедно с колегата му консул Гней Корнелий Сципион Азина той завладява през 254 пр.н.е. Панормус, но само Азина получава триумф.

През 249 пр.н.е. той става диктатор. Той води войска в Сицилия (първият диктатор, който води войска извън Италия) и дарява храмове на Спес на Форум Холиториум и на Фидес (вярата, доверието) на Капитолий.

АВЪЛ КОРНЕЛИЙ КОС

Авъл Корнелий Кос (Aulus Cornelius Cossus) e римски сенатор и политик от 4 век пр.н.е.

Произлиза от фамилията (gens) Корнелии.

През 385 пр.н.е. той е диктатор с Тит Квинкций Цинцинат Капитолин като началник на конницата. Побеждава волските и получава затова триумф. След това потушава вълненията между плебейте и арестува Марк Манлий Капитолин, който е обвинен, че желае царската титла и е екзекутиран след една година на Тарпейската скала.

АВЪЛ КОРНЕЛИЙ КОС АРВИНА

Авъл Корнелий Кос Арвина (Aulus Cornelius Cossus Arvina) e политик на Римската република.

Той произлиза от патрицииската фамилия Корнелии.

През 353 и 349 пр.н.е. той е magister equitum.

Той e през 343 пр.н.е. консул с колега Марк Валерий Корв. По време на първата самнитска война той е обкръжен от самнитите и e спасен от Публий Деций Муз. След това той има победа против самнитите и получава за победата си триумф.

Арвина e отново консул през 332 пр.н.е.. Колега му е Гней Домиций Калвин. През 322 пр.н.е. той e диктатор с началник на конницата Марк Фабий Амбуст и има победа във втората самнитска война, за което получава триумф.

През 320 пр.н.е. той става Fetialis.

АВЪЛ ПОСТУМИЙ АЛБ РЕГИЛЕНСИС

Авъл Постумий Алб Региленсис (Aulus Postumius Albus Regillensis; * 525 пр.н.е.; † сл. 493 пр.н.е. в Рим) e римски политик през 5 век пр.н.е.

Постумий е син на Публий. През 499 пр.н.е. е диктатор и побеждава през 496 пр.н.е. латините в битката на Лаго Реджило. Той обещава на почитаните от латините диоскури Кастор и Полидевк, пазители на конете и конниците, да им издигне храм и култ, ако те са на страната на римляните. След успехът на битката римляните строят обещания храм и го освещават през 484 пр.н.е..

През 496 пр.н.е. Постумий става консул заедно с Тит Вергиний Трикост Целимонтан. Следващата година той е командир на конница против сабините.

Той е баща на Спурий Постумий Алб Региленсис (консул 466 пр.н.е.) и Авъл Постумий Алб Региленсис (консул 464 пр.н.е.).

АПИЙ КЛАВДИЙ КРАС ИНРЕГИЛЕНСИС

Апий Клавдий Крас Инрегиленсис († 349 пр.н.е.) е през 349 пр.н.е. консул на Римската република.

Апий Клавдий Крас Инрегиленсис е внук на децемвир Апий Клавдий Крас Инрегиленсис Сабин. Той бил противник на Лицинийските-Секстийски закони и така на допускането на плебеите до консулат.

През 362 пр.н.е. той е диктатор и побеждава херниките.

Той умира като консул през 349 пр.н.е. в служба.

АПИЙ КЛАВДИЙ ЦЕК

Апий Клавдий Цек (Appius Claudius Caecus; на латински: caecus = „слепият“; * 340 пр.н.е.; † 273 пр.н.е.) е значителен политик и държавник на средната Римска република. Той живее през 4 към 3 век пр.н.е.

Апий Клавдий Цек произлиза от богата римска патрицийска фамилия и защитава правата на долното плебейско общество и на освободените роби. Той дава възможност на бившите роби да участват в изборите и на децата на освободените дори приемането им в сената. Той реформира римската правна система.

През 312 Апий Клавдий е цензор, 307 и 296 консул, 292 и 285 диктатор.

Като цензор строи през 312 пр.н.е. системата за снабдяване с питейна вода в Рим, на него наречения акведукт Аква Апия (Aqua Appia). От 311 Апий започва да строи най-прочутата павирана улица на древността Виа Апиа от Рим за Капуа.

ГАЙ КЛАВДИЙ ЦЕНТОН

Гай Клавдий Центон (Gaius Claudius Centho) e политик на Римската република през 3 век пр.н.е.

Той произлиза от прочутата фамилия Клавдии и е третият син на Апий Клавдий Цек.

През 240 пр.н.е. Центон e консул с Марк Семпроний Тудицан..

През 225 пр.н.е. той е цензор, интеррекс през 217 и диктатор през 213 пр.н.е.

Апий прави реформа на правописния латински език и се занимава с литература и реторика.

ГАЙ МАРЦИЛ РУТИЛ

Гай Марций Рутил или Рутул (Gaius Marcius Rutilus; "Rutulus") е първият плебейски диктатор на Римската република и освен това цензор и четири пъти консул.

За пръв път той е избран за консул през 357 пр.н.е., a следващата година за диктатор, за да спре инвазията на етруските. Той изненадва врага в лагера му и го прогонва извън страната, за което по желание на народа и против волята на сената e почетен с триумфално шествие.

Рутил става през 352 пр.н.е. отново консул. Към края на службата си той кандидатства за цензор и е избран въпреки съпротивата на патрициите. През 344 и 342 пр.н.е. той е отново консул и води армията в самнитските войни.

Вероятно диктатурата и други детайли от кариерата му са измислени от фамилията му Марции.

Неговият син Гай Марций Рутил Цензорин e консул през 310 пр.н.е.

ГАЙ МЕНИЙ

Гай Мений (Gaius Maenius) e политик на Римската република през 4 век пр.н.е.

Той произлиза от плебейската фамилия Мении.

През 338 пр.н.е. той е консул с Луций Фурий Камил. Тази година е втората битка при Трифанум. Манлий има победа против Антиум, Лавиниум и Велитрае.

През 320 пр.н.е. той е диктатор. Той номинира Марк Фолий Флацинатор за негов magister equitum.

През 318 пр.н.е. е цензор с Луций Папирий Крас. През 314 пр.н.е. e за втори път диктатор и отново началник на конницата е Марк Фолий.

ГАЙ ПЕТЕЛИЙ ЛИБОН ВИЗОЛ

Гай Петелий Либон Визол (Caius Poetelius Libo Visolus) e политик на Римската република през 4 век пр.н.е.

През 326 пр.н.е. той е консул с Луций Папирий Курсор. Става диктатор.

По времето на двамата консули, със закона Lex Poetelia Papiria de nexis, Римската република премахва доброволното робство при задължения.

ГАЙ СЕРВИЛИЙ ГЕМИН

Гай Сервилий Гемин (Caius Servilius Geminus) e политик на Римската република. Той е син на триумвир Гай Сервилий.

През 208 пр.н.е. става началник на конницата при диктатор Тит Манлий Торкват. През 206 пр.н.е. е избран за претор и в тази длъжност управлява Сицилия.

През 203 пр.н.е. Гемин е избран за консул заедно с Гней Сервилий Цепион. Тази година Ханибал и най-малкият му брат Магон напускат Италия, понеже Рим напада директно Картаген.

През 202 пр.н.е. е назначен за диктатор за провеждане на изборите (comitiorum habendorum causa). През 183 пр.н.е. Гемин е избран за велик понтифекс след смъртта на Публий Лициний Крас Див.

През 180 пр.н.е. Гемин умира.

Гемин е последният римски диктатор, избран в съответствие с традициите. След 120 години, през 82 пр.н.е., Луций Корнелий Сула получил безсрочна диктатура.

ГАЙ СУЛПИЦИЙ ЛОНГ

Гай Сулпиций Лонг (Gaius Sulpicius Longus) e политик на Римската република през 4 век пр.н.е.

Той произлиза от клон Лонг на старата патриацианска фамилия Сулпиции и е внук на Квинт Сулпиций Лонг (военен трибун 390 пр.н.е.).

През 337 пр.н.е. той е консул с Публий Елий Пет, през 323 пр.н.е. с Квинт Авлий Церетан и през 314 пр.н.е. с Марк Петелий Либон.

През 319 пр.н.е. Сулпиций е цензор и през 312 пр.н.е. диктатор.

ГАЙ СУЛПИЦИЙ ПЕТИК

Гай Сулпиций Петик (Caius Sulpicius Peticus) e политик на Римската република от 4 век пр.н.е. Той произлиза от патрицииската фамилия Сулпиции.

През 380 пр.н.е. той е консулски военен трибун. През 366 пр.н.е. той е цензор.

През 364 пр.н.е. той е консул заедно с Гай Лициний Калв. Тази година е чумна епидемия. През 362 пр.н.е. той е легат на консул Луций Генуций Авентиненсис, който е убит в битка против херниките. През 361 пр.н.е. той е за втори път консул. Колега му е Гай Лициний Столон и води кампания против херниките. През 358 пр.н.е. той е диктатор за справяне с нахлулите гали. През 355 пр.н.е. той е за трети път консул. Колега му е патрицият Марк Валерий Попликола. През 353 пр.н.е. той е консул за четвърти път. Колега му е Марк Валерий Попликола и се бие против етруските. През 351 пр.н.е. той е interrex и консул за пети път. Колега му е Тит Квинкций Пен Капитолин Криспин.

ГАЙ ЮНИЙ БУБУЛК БРУТ

Гай Юний Бубулк Брут (Gaius Iunius Bubulcus Brutus) e политик на Римската република.

През 317 пр.н.е. той е консул с Квинт Емилий Барбула. Той превзема апулската крепост Форентум.

През 313 пр.н.е. той е консул с Луций Папирий Курсор и завладява Нола и други два града в Кампания.

През 312 пр.н.е. той е magister equitum на диктатор Гай Сулпиций Лонг. Бие се против етруските.

През 311 пр.н.е. той е консул с Квинт Емилий Барбула. Той превзема Бовианум, столицата на самнитите. За успехите си той получава триумф.

През 309 пр.н.е. той е magister equitum на диктатор Луций Папирий Курсор.

През 307 пр.н.е. той е цензор с Марк Валерий Максим. Той подписва договор за построяване на обещания от него храм на Салус и строи пътища в околностите.

През 302 пр.н.е. той е диктатор с magister equitum Марк Тициний и има победа против еквите, за което получава триумф. Тази година той освещава храма на Салус, изрисуван отвътре от патрицият Гай Фабий Пиктор.

ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар (на латински: Gaius Iulius Caesar) (12 юли или 13 юли 100 пр.н.е. или 102 пр.н.е. — 15 март 44 пр.н.е.) е римски пълководец, политически лидер и писател, и една от най-влиятелните личности в световната история. Цезар изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в принципат.

Политик, верен на популарската традиция, Цезар заедно с Марк Лициний Крас и Гней Помпей формира неофициалния Първи триумвират, който доминира римската политика за няколко години. Негова опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Цезар е начело на римската експанзия в Галия, която разширява римския свят до Северно море, а също и на първото римско нашествие в Британия през 55 пр.н.е. Разпадането на триумвирата води до срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през реката Рубикон, разделяща Италия от Галия, през 49 пр.н.е., Цезар започва гражданска война, от която излиза като неоспорим господар на римския свят.

След като поема управлението, Цезар започва интензивни реформи в римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор (Dictator perpetuo) и обсебва цялата власт в Републиката. Тези събития карат приятеля на Цезар Марк Юний Брут и група сенатори да убият диктатора на мартенските иди (15 март) на 44 пр.н.е.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на Републиката, но предизвикват нова гражданска война, която води до установяване на постоянна автокрация от страна на осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42 пр.н.е., две години след убийството му, Цезар е обожествен от Сената.

Голяма част от живота на Цезар е известна от неговите собствени Записки (Commentarii) за военните му кампании. Други източници са писмата и речите на неговия съвременник и политически опонент Цицерон, историческите съчинения на Салустий и поезията на Катул. Повече детайли от живота на Цезар са отбелязани от по-късните историци Апиан, Светоний, Плутарх, Касий Дион и Страбон.

Цезар е роден на 13 юли през 100 (или 102) пр.н.е. в патрицианско семейство от рода на Юлиите. Въпреки древния си произход, през последните няколко поколения този род няма голямо политическо влияние. Бащата на Цезар, наричан също Гай Юлий Цезар, достига (може би благодарение на изтъкнатия си зет Гай Марий) до длъжността претор, втората по ранг републиканска избираема магистратура, и управлява провинция Азия. Майката на Цезар, Аврелия Кота, произлиза от влиятелна фамилия, дала на Рим няколко консула, между които са баща ѝ и дядо ѝ. Липсата на значими предци по бащина линия Цезар компенсира в реч от 69/8 г.пр.н.е., извеждайки произхода си от древноримския цар Анк Марций и от Юл, син на легендарния троянец Еней, смятан за син на богинята Венера.

Денарий от 49-48 г.пр.н.е. с изображение на слон

Според Плиний Стари, когноменът „Цезар“ произлиза от негов предшественик, който е роден чрез цезарово сечение (от латинския глагол режа, caedo, cecidi, caesum, caedere). Три алтернативни обяснения предлага Historia Augusta: първо, че Цезар е имал гъста коса на главата (лат. caesaries); че е имал сиви очи (лат. oculis caesiis); или че е убил слон (caesai на мавритански) в битка. Цезар пуска в обращение монети със слонски ликове, което предполага, че приема тази интерпретация на името си.

Цезар има две сестри, като и двете носят името Юлия. Юлия се казва и дъщерята на Цезар. Биографиите ѝ, написани от Светоний и Плутарх, започват разпокъсано, от младежките години на Цезар. Началните абзаци от двете произведения не са открити.

Възпитател на Цезар в ранните му години е ораторът Марк Антоний Гнифон - освободен роб, получил своето образование в Александрия. При него той изучава традиционни за общественото си положение дисциплини, като граматика, реторика, гръцка и латинска литература.

Цезар израства в смутни времена. От 91 до 88 г. пр.н.е. Рим води т. нар. Съюзническа война със своите италийски съюзници, които се борят за равноправие с римските граждани, а в същото време царят на Понт, Митридат VI, заплашва римските владения в Мала Азия и Елада. В самия Рим политиците са разделени на две големи фракции – оптимати, които държат на запазване на властта на аристокрацията, и популари, които се обявяват за засилване на народното събрание в Рим. Чичото на Цезар, Марий, е водач на популарите, а неговият главен противник е оптиматът Луций Корнелий Сула. И двамата се отличават в Съюзническата война, и двамата искат командването във войната с Митридат, което първоначално е дадено на Сула; но когато Сула напуска града, един трибун прокарва закон, прехвърляйки назначението на Марий. Сула отговаря с поход към Рим и като потвърждава своето командване, изпраща Марий в изгнание, но след като напуска града, Марий се връща начело на импровизирана армия. Той и неговият съюзник Луций Корнелий Цина овладяват града и обявяват Сула за враг, а Мариевите войски отмъщават жестоко на поддръжниците на Сула. Марий умира в началото на 86 пр.н.е., но неговата фракция запазва властта.

През 85 пр.н.е. бащата на Цезар умира, докато се обува една сутрин, и на 15 (или 17) години той вече е глава на семейството. На следващата година е предложен за новия flamen Dialis, върховен жрец на Юпитер, след като предишното лице на тази длъжност, Мерула, умира по време на Мариевите чистки. Тъй като носителят на длъжността не само трябва да бъде от патрициански род, но и да бъде женен за патрицианка, той разваля годежа си с Косуция, богата девойка от конническото съсловие, с която е сгоден от дете, и се жени за дъщерята на Цина – Корнелия.

След това, като принуждава Митридат да сключи мир, Сула се завръща да се разправи с последователите на Марий. В битката при Колинската врата през ноември 82 пр.н.е. той удържа решителна победа и се самопровъзгласява за диктатор за неопределен срок, въпреки че в Рим диктаторите традиционно се назначават за шест месеца. Статуите на Марий са разрушени, а тялото му е ексхумирано и хвърлено в Тибър. Цина е вече мъртъв, убит при бунт на собствените си войници. Проскрипциите на Сула водят до смъртта или изгнаничеството на стотици негови политически врагове. Цезар като племенник на Марий и зет на Цина е застрашен. Той е лишен от наследството си, зестрата на жена си и своя жречески сан, но отказва да се разведе с Корнелия и е принуден да се укрива. Заплахата за живота му е отклонена от роднини на майка му, които са приближени на Сула, и от весталките. Сула го пощадява неохотно, казвайки, че у него видял „много Мариевци“.

По ирония на съдбата неуспехът му да се сдобие с жречески сан позволява на Цезар да започне военна кариера. Flamen Dialis няма право нито да докосва кон, нито да спи три нощи извън собственото си легло и дори една нощ извън Рим, нито пък да води армия извън римските стени. През 81 г. пр. н. е. Цезар постъпва в армията на Марк Минуций Терм в Азия, а по-късно служи в Киликия. Той служи отлично, като спечелва граждански венец за участието си при обсадата на Митилена. В мисия до Витиния, той прекарва дълго време в двора на Никомед IV Филопатор, за да осигури помощта на неговата флота. Разпространяват се слухове за любовна връзка между двамата, които преследват Цезар до края на живота му.

През 79 пр.н.е. Сула се отказва от диктатурата, възстановява управлението на консулите и след като служи като консул, се отдава на частен живот. Цезар по-късно се подиграва: „Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата.“ Той умира през 78 пр.н.е. и е погребан с големи почести. Научавайки за смъртта на Сула, Цезар се почувства в безопасност и се връща в Рим. Няма достатъчно материални средства, тъй като наследството му е конфискувано, и си купува скромна къща в Субура, квартал на нисшата класа в Рим. Завръщането му съвпада с опит на противници на Сула начело с Марк Емилий Лепид да завземат властта, но Цезар не се доверява на Лепид и не участва. Вместо това се заема с легално адвокатство. Става известен с изключителното си ораторство, придружено от пламенни жестове и приповдигнат тон и с безжалостните си процеси срещу бивши управляващи, прочули се с изнудване и корупция. Дори Цицерон го оценява: „Е, и кого от ораторите...ще поставиш пред него?“ За да овладее изцяло реториката, през 75 пр.н.е. Цезар отплава за Родос, за да се обучава при Аполоний Молон, който е бил възпитател и на самия Цицерон.

63 пр.н.е. е година, изпълнена с важни за Цезар събития. Той убеждава трибуна Тит Лабиен да повдигне съдебно обвинение срещу оптимата сенатор Гай Рабирий за политическото убийство на трибуна Луций Апулий Сатурнин, извършено преди 37 години. Самият Цезар се самоназначава за един от двамата съдии по делото. Рабирий е защитаван от Цицерон и Квинт Хортензий, но е осъден за perduellio (измяна). Докато той упражнява правото си да апелира към народа, преторът Квинт Цецилий Метел Целер отлага събранието, като смъква знамето от хълма Яникул. Лабиен може да поднови процеса по-късно, но не го прави: Цезар вече е постигнал голяма част от политическите си цели. Лабиен остава важен съюзник на Цезар през следващото десетилетие.

Същата година Цезар участва в изборите за поста Pontifex Maximus, върховен жрец в римската религия, след смъртта на Квинт Цецилий Метел Пий, който е бил назначен от Сула. Негови опоненти са двама влиятелни оптимати, бившите консули Квинт Лутаций Катул и Публий Сервилий Ватий Исаврик. Повдигнати са обвинения срещу него в подкупничество от всички страни. Смята се, че Цезар е казал на майка си в сутринта на изборите, че той или ще се завърне у дома като Pontifex Maximus или изобщо няма да се завърне, тъй като очаква да бъде изпратен в изгнание поради огромните дългове, които е натрупал, за да ги вложи в кампанията си. Цезар печели въпреки по-големия опит и реноме на опонентите си. С поста Цезар придобива и официална резиденция на Виа Сакра.

Когато Цицерон, който е консул през тази година, разкрива заговора на Катилина да завземе властта над републиката, Катул обвинява Цезар в съучастничество. Цезар, който е избран за претор за следващата година, взима участие в дебата в Сената как да се процедира с конспираторите. По време на дебата на Цезар е пусната бележка. Марк Порций Катон, който ще стане неговият най-неумолим политически съперник, го обвинява в кореспонденция с конспираторите и настоява съобщението да бъде прочетено високо. Цезар му дава бележката, която разочароващо се оказва любовно писмо от полусестрата на Катон Сервилия. Въпреки усилията на Цезар да замени смъртната присъда с доживотна, заговорниците са екзекутирани по настояване на Катон. На следващата година е назначена специална комисия за разследване на заговора и Цезар отново е обвинен в съучастничество. Той се оправдава с показанията на Цицерон, че Цезар му е съобщил всичко, което знае, и така един от неговите обвинители, а също и един от членовете на комисията, са хвърлени в затвора.

Докато е претор през 62 пр.н.е., Цезар подкрепя трибуна Метел, който обвинява Цицерон за убийства без съд и присъда и иска от народа да повика армията на Помпей в града под претекст, че животът на гражданите е застрашен. В отговор Сенатът отстранява и двамата от длъжностите им. Цезар се опитва да продължи да изпълнява задълженията си, но е заплашен с оръжие. Действията на сенаторите предизвикват масови вълнения в негова защита. Това принуждава Сената да го възстанови на преторската длъжност.

Същата година фестивалът на Bona Dea („добра богиня“) се провежда в дома на Цезар. Не трябва да присъстват никакви мъже, но млад патриций на име Публий Клодий Пулхер успява да се вмъкне в женски дрехи, съблазнен от жената на Цезар Помпея. След като е разкрит, Клодий е обвинен в светотатство. Цезар не дава показания на процеса, за да не оскърби една от най-влиятелните патрициански фамилии в Рим, и Клодий е оправдан след солиден подкуп и заплахи. Въпреки това Цезар се развежда с Помпея, казвайки: „Моята жена не трябва дори да буди подозрение.“

След преторството Цезар е избран да управлява провинция Далечна Испания, но е все още затънал в дългове и трябва да удовлетвори кредиторите си преди да замине. Той се обръща за помощ към Марк Лициний Крас, един от най-богатите мъже в Рим. В замяна на обещание за политическа подкрепа срещу Помпей Крас заплаща част от Цезаровите дългове и става гарант за други. За да избегне превръщането си в частен гражданин и започването на съдебни процеси заради дълговете му, Цезар се оттегля към провинцията преди края на претурата. По време на престоя си в Испания той воюва успешно в Галиция и Лузитания, реформира закона за дълговете и печели голяма почит (включително от войниците, които го удостояват с титлата imperator).

При завръщането си в Рим Цезар се кани да отпразнува триумф за военните си успехи. В същото време той иска да се кандидатира за консул, най-старшата магистратска длъжност на републиката. Обичаят за провеждането на триумф го задължава да стои извън града преди церемонията, но за да участва в изборите, той трябва да изостави командването и да влезе в Рим като обикновен гражданин. Цезар не може да направи и двете едновременно. Той моли сената за позволение да се кандидатира задочно (in absentia) за консул, но Катон възпира предложението. Изправен пред избора между триумф и консулат, Цезар избира консулат.

По пътя в Егейско море Цезар е отвлечен от киликийски пирати и е държан като пленник на Фармакос, едно от Додеканезките островчета. По време на целия плен той запазва позицията си на превъзходство. Когато пиратите решават да изискат откуп от двадесет таланта злато, той настоява да искат петдесет. След като откупът е платен, Цезар потегля с флотата си, преследва и залавя пиратите, след което ги заточва в Пергамон. Управителят на Азия отказва да ги екзекутира, въпреки настояването на Цезар, като предпочита да ги продаде като роби. Цезар обаче се връща на брега и ги разпъва на кръстове на своя отговорност, както на шега им е обещал по време на плена си. След това стига до Родос, но скоро е отзован обратно в Азия за военна акция, като събира помощен отряд, за да отблъсне нашествие от Понт.

При завръщането си в Рим е избран за военен трибун, първата стъпка по cursus honorum на римските политици. По това време се състои войната срещу Спартак (73 — 71 пр.н.е.), но до нас не е достигнала информация дали Цезар играе някаква роля в нея. През 69/8 г.пр.н.е. е избран за квестор в Испания, което му осигурява място в сената. В същата година умират неговата леля Юлия (вдовица на Марий) и собствената му жена Корнелия. Погребалната церемония на Юлия Цезар превръща в политическа трибуна, на която държи реч и включва изображения на Марий, невиждан от времето на Сула акт. В Испания преторът Антисций Вет му поверява юридически функции (iure dicundo). Цезар е често на път и събира опит в провинциалната администрация. Там той попада на статуя на Александър Македонски и осъзнава с недоволство, че сега е на възрастта, на която Александър е притежавал целия свят в краката си, а той, Юлий Цезар, не е постигнал почти нищо. Удовлетворена е молбата му да бъде освободен от задълженията си и се връща в римската политика. При завръщането си се жени за Помпея, внучка на Сула. Плутарх и Касий Дион съобщават, че през 67-66 г. Цезар подкрепя два законопроекта (първия от които като единствен сенатор): lex Gabinia и lex Manilia, даващи на Помпей големи пълномощия в борбата с пиратството и във войната с Митридат на изток. Според Плутарх мотивът на Цезар не е сближаване с Помпей, а спечелване на популярност. Възможно е обаче, Плутарх да свързва Цезар с lex Gabinia заради историята с киликийските пирати, а второто съобщение да е дублет на първото. През 67 г. Цезар е избран за куратор на Виа Апия, а през 65 г. става едил заедно с Марк Калпурний Бибул. За да засенчи своя колега Цезар харчи по различни обществени дейности и игри голямо количество пари, взети назаем. Вероятно дълговете му са причината, която го принуждава да търси доходоносен пост като извънреден военачалник в Египет. Намеренията му обаче са осуетени от оптиматите. Цезар им отговаря като възстановява трофеите от победите на Марий и организира съдебни процеси за убийства, извършени под закрилата на проскипциите. Обвинение за съучастие в така наречения Първи заговор на Катилина от 66 г., за което четем при Светоний, вероятно отразява по-късен опит за дискредитация от 59 г., когато Цезар е консул.

На мартенските Иди (15 март; виж римски календар) през 44 пр.н.е., група сенатори извиква Цезар на форума с цел четенето на петиция, написана от сенаторите, които го умоляват да върне властта обратно в Сената. Но всъщност петицията е фалшификат. Марк Антоний научава съмнителна новина за заговора предишната нощ от изплашен освободител на име Сервилий Каска и страхувайки се от най-лошото, отива, за да отклони Цезар по стъпалата на форума. Но група сенатори пресрещат Цезар, когато минава през театъра на Помпей и го насочват към помещение, граничещо с източния портик.

Когато Цезар започва да чете фалшивата петиция, Тилий Цимбер, който му връчва петицията, смъква туниката на Цезар. Според Светоний Цезар извиква на Цимбер: „Това вече е насилие!“ („Ista quidem vis est!“) По същото време, гореспоменатият Каска вади кама и пробожда косо в шията диктатора. Цезар се обръща бързо и хваща Каска за ръката. Според Плутарх, той казва на латински „Каска, ти, подлецо, какво правиш?“ Каска се изплащва и изкрещява „Помощ, брат!“ на гръцки ("ἀδελφέ, βοήθει!", "adelphe, boethei!"). В този момент цялата група, включително Брут, замахва към диктатора. Цезар се опитва да избяга, но заслепен от кръв, се спъва и пада; мъжете продължават да го пробождат, докато той лежи беззащитен на стълбите на портика. Според Евтропий около 60 или повече мъже взимат участие в убийството. Той е прободен 23 пъти. Според Светоний, по-късно лекар установява, че само една рана, втората в гърдите, е била смъртоносна.

Последните думи на диктатора не са известни със сигурност и са предмет на спор между учени и историци. Светоний съобщава, че други са казали, че последните думи на Цезар са гръцката фраза: "καὶ σύ, τέκνον; (транслитерирано на латиница като "Kai su, teknon?": "И ти ли, дете?" на български). Но самият Светоний казва, че Цезар не е казал нищо и е дръпнал тогата си над главата, когато вижда Брут сред конспираторите. Най-известната версия на тази реплика е латинската фраза "Et tu, Brute?" („И ти ли, Бруте?“, често изказвана и като „Ти също, Бруте!“); което произлиза от пиесата на Шекспир Юлий Цезар, където всъщност формира първата част на макаронически ред: "Et tu, Brute? След това пада, Цезар." Няма база на исторически факт и употребата на латински от Шекспир тук не е от някакво предположение, че Цезар е използвал езика, а защото фразата е вече популярна по времето, когато е писана пиесата.

Според Плутарх, след убийството Брут пристъпва напред, за да каже нещо на своите другари сенатори, но те избягват от сградата. Брут и неговите придружители минават през Капитолия, като обявяват на всеослушание на техния многообичан град „Римляни, ние сме отново свободни!“. Те обаче се натъкват на тишина, тъй като римските граждани са се заключили по домовете си, понеже слухът за това, което се е случило, е започнал да се разпространява.

На Форума е издигната восъчна статуя на Цезар, показваща 23 прободни рани. Тълпата, която се е струпала там, запалва огън, който нанася сериозни щети на Форума и съседните сгради. В последвалите години на хаос, Марк Антоний, Октавиан (по-късно Август Цезар) и други взимат участие в поредица от пет граждански войни, която завършва с формирането на Римската империя.

Непредвиденият от убийците резултат е, че смъртта на Цезар ускорява края на Римската република. Средните и ниските обществени прослойки, сред които Цезар е извънредно популярен (и е бил още преди Галските войни), са разярени, че малка група „интелигентни“ аристократи са убили техния водач.

Антоний, който се е отчуждил от Цезар, се възползва от гнева на римската тълпа и заплашва да я пусне срещу оптиматите, може би с намерението да поеме контрола над самия Рим. Но, за негова изненада и раздразнение, Цезар е обявил за единствен наследник внука на сестра си - Гай Октавиан, завещавайки му изключително авторитетното име Цезар и правейки го един от най-богатите граждани в Републиката. Гай Октавий става, едва ли не, синът на великия Цезар и следователно наследява лоялността на голяма част от масите. По време на погребението на Цезар няколко дни по-късно на римския форум, Антоний не държи речта, която Шекспир съчинява 1600 години по-късно - „Приятели, римляни, съотечественици, дайте ми вашето внимание...“ , но изказва драматична възхвала, с която се обръща към обикновените хора, отзвук на общественото мнение след убийството на Цезар. Освен това, по време на погребалното тържествено слово е обявено, че Цезар по своя воля е оставил частните си градини край Тибър на римското общество, както и по 300 сестерции на всеки вписан римски гражданин (макар 300 сестерции да не са състояние, това е стойността на средната римска надница за 3 месеца). Тези завещания, заедно с погребалното слово на Антоний, служат не само за нарастване на посмъртния култ към Цезар сред народа, а също и на мъката заради смъртта му, и на яростта срещу неговите убийци. На погребението тълпата започва да хвърля сухи клони, мебели и дори дрехи на кладата на Цезар, което кара пламъците да излязат от контрол и да нанесат сериозни щети на Форума. Тълпата след това атакува къщите на Брут и Касий, където е отблъсната със значителни трудности и в края на краищата подпалва искрата на освободителната гражданска война, изпълнявайки поне отчасти заплахата на Антоний срещу нобилитета. Антоний не може да предвиди крайния изход на последвалите граждански войни, особено във връзка с осиновения наследник на Цезар. Оказва се, че Октавиан, едва на 19 години при смъртта на Цезар, притежава значителни политически умения и докато Антоний се занимава с Децим Брут в началото на новите граждански войни, Октавиан затвърждава своята позиция.

За да се сражава с Брут и Касий, които струпват огромна армия в Гърция, Антоний се нуждае от войници, пари, придобити от войните на Цезар и легитимността на Цезаровото име, която ще го подсигури при каквото и да било действие срещу тях. С одобряването на lex Titia на 27 ноември, 43 пр.н.е., официално е сформиран Вторият триумвират, който включва Антоний, Октавиан и верния началник на конницата на Цезар, Лепид. Триумвиратът официално обожествява Цезар като Divus Iulius (Божественият Юлий) през 42 пр.н.е., а Цезар Октавиан оттук нататък става Divi filius ("божествен син"). Виждайки, че снизходителността на Цезар е довела до убийството му, Вторият триумвират връща отново ужаса на проскрипциите, изоставен от времето на Сула. Той се заема с одобрени със закон убийства на огромен брой негови опоненти - с цел да осигури финансирането на 45-те легиона във втората гражданска война срещу Брут и Касий. Антоний и Октавиан ги разгромяват в битката при Филипи.

Впоследствие Марк Антоний се жени за любовницата на Цезар, Клеопатра, възнамерявайки да използва баснословно богатия Египет за база, за да господства над Рим. Третата гражданска война избухва между Октавиан, от една страна, и Антоний и Клеопатра, от друга. Тази последна гражданска война завършва с окончателното поражение при Акциум, довела до постоянното установяване на Октавиан, който става първият римски император, под името Цезар Август, име, издигнало го до статус на божество.

Юлий Цезар се е подготвял за инвазия в Партия, Кавказ и Скития и след това връщане към Германия през Източна Европа. Неговите наследници се опитват да завладеят Партия и Германия, но не постигат трайни резултати.

Историците смятат Цезар за един от най-великите военни стратези и тактици за всички времена наред с Александър Македонски, Сун Дзъ, Ханибал, Чингиз хан и Наполеон Бонапарт. Цезар претърпява случайни тактически поражения като битката при Герговия през Галската война и битката при Дирахиум през Гражданската война. Въпреки това неговата тактическа брилянтност е силно подчертана от такива бойни подвизи като окопаването около Алезия през Галската война, разгрома на числено превъзхождащите го войски на Помпей в битката при Фарсал през Гражданската война и пълното унищожение на армията на Фарнак в битката при Зела. Успешните военни кампанни на Цезар на всякакъв терен и при всякакви атмосферни условия се дължат до голяма степен на стриктната и безпристрастна дисциплина на легионерите му. Възхищението и предаността им към него са пословични поради това, че той поставя уменията им пред благородния произход. Пехотата и конницата на Цезар са първокласни, като той използва в значителна степен и превъзходните римски обсадни машини и инженерни възможности на армията си. Легендарна е също скоростта, с която той придвижва своите войски; армията му понякога изминава дневно около 40 мили (64 км). Неговите Записки за Галските войни описват как по време на обсадата на един галски град, построен на много стръмно и високо плато, неговите инженери прокарват тунел през солидна скала, откриват извора, от който градът черпи своите водни ресурси и го отклоняват за употреба на армията. Градът, лишен от водни ресурси, капитулира веднага. За да комуникира с генералите си, Цезар използва шифрова система, която днес е известна като шифър на Цезар.

ПОМПЕЙ ВЕЛИКИ

Помпей Велики

Роден е през 106 пр.н.е. Баща му, Гней Помпей Страбон, бил известен пълководец, но политическата му кариера била твърде неуспешна. Докато бил на служба при Сула, той бил естествен враг на Гай Марий, Серторий, Цина и др., но същевременно му се наложило да оглави олигархичната войска при битката при порт Колина, тъй като точно през тази година (87 пр.н.е.) му било отказано консулство. Помпей Младши, започнал военната си кариера под командването на баща си, заедно с него бил подложен на неприязънта на противниковата партия, особено след смъртта на баща си, когато му се наложило да се защитава от обвинения в разхищение на държавни пари (част от средствата, получени при превземането на Аскула). Все пак, с помощта на Марций Филип и Квинт Хортензий, той спечелва делото пред претора Публий Антистий, който скоро му става тъст. По това време Помпей постъпва на служба при Цина, но тъй като омразата към баща му не била забравена сред тогавашните революционери, той скоро е принуден да се оттегли в провинцията. През 83 пр.н.е. г., когато Сула нахлува в Италия, Помпей решава да премине на негова страна, набързо вербува три легиона в района, където е имението му и жителите симпатизират на семейството му. След като разгонва привържениците на Карбон, Помпей пресреща войските на Сула, като по пътя разбива съюзната армия на Карина, Клелия и Брут и превзема много градове.

Сула с радост приема Помпей и го награждава с титлата император. Тръгвайки към северната част на Италия Помпей превзема Галска Сена и заедно с Марк Лициний Крас прониква в Умбрия и при Сполеция (лат. Spoletia, днес Сполето) разбива Карина. Противниците на Сула окончателно са разбити и той е провъзгласен за диктатор. За заслугите си Помпей е засипан с награди. Освен всичко друго, той го развежда с жена му и го жени за дъщеря си Емилия, която за целта е разведена с първия си мъж.

През 82 пр.н.е. Помпей е изпратен със силна войска и 120 кораба в Сицилия. След като разгонва остатъците от противниковата войска в Сицилия, Помпей се отправя към Африка, настъпва срещу Домиций Ахенобарб и за 40 дни го побеждава. Сула се чувства неуверен при наличието на такъв невероятен пълководец и му изпраща писмо със заповед да разпусне войската и да чака свой заместник, но войниците, които обичали Помпей едва не вдигат бунт. Страхувайки се да подразни войската и нейния ръководител Помпей, Сула си премълчава и дори приветства Помпей с прозвището „Велики“. През 79 пр.н.е. Помпей, за първи път в римската история получава триумф, без преди това да е бил сенатор. След смъртта на Сула (79 пр.н.е.), Помпей не влиза в съюз нито с партията на олигарсите, нито с народната партия. Природата го била надарила с военни способности, физическа сила, енергия, издръжливост, храброст, но той не бил политик. Бил срамежлив, нерешителен, слабо образован, формалист. Не бил жесток. Животът му е ред от противоречия и ако е постигнал успех, това се дължало единствено на военните му успехи, прославили името му сред широките народни маси.
Настъпвайки заплашително с войските си към Рим, той изисква за себе си консулство за периода от 70 години и нов триумф, а за войниците си, земя. Като претендент за второто консулско място се явява Марк Лициний Крас. Изборите завършват с победа на Помпей. Той изпълнява обещанията си за демократизация: на народните трибуни са възстановени предишните права, съсловието на конниците получава разви със сенаторите права да участва в съдилищата, на цензурите е върната предишната власт. В ръцете на Помпей е покорната войска, настроението на народа е благоприятно, противниците са принудени да замълчат, но Помпей не се решава да направи решителната крачка и да стане единовластен император и разпуска войската. Напускайки длъжността консул, Помпей живее като частно лице до 67 пр.н.е., когато Габиний прокарва два закона: единия за отзоваването на Лукул от Азия, където води война с Митридат, а другия — за назначаването на главнокомандващ за борба с морските пирати.

Народните очаквания са насочени към Помпей, заради когото бил предложен последния закон. На главнокомандващия в предстоящата война се давала за 3 години пълната власт над цялото Средиземно море и бреговата му ивица по цялото ѝ протежение на дълбочина 70 км. Той имал правото да издигне 15 сенатора в звание претори и двама квестори и да събира неограничено количество войски, можел да се разпорежда едновременно с касите на столицата и провинциите и да получава по 144 милиона сестерции. Въпреки силното противодействие на противниковата партия на оптиматите (Пизон, Катул), изборът на Помпей минава при възторжената реакция на народната маса. Нещо повече — било му разрешено да увеличи войската си и вместо 15 претори са му дадени в разпореждане 24.

През пролетта на 67 пр.н.е. Помпей, заедно с войските си, състоящи се от 120 000 пехотинци и 5 000 конници и 500 кораба, навлизат в морето, което предварително е разделено на 13 участъка, всеки един поверен на отделен легат. Помпей бил решил да очисти от пирати преди всичко Сицилийските и Африканските води, което успява да направи само за 40 дена. След това с 40-те си най-добри кораба той се отправя към Киликия — главното гнездо на пиратите, превзема Антикраг, Краг, разорява селищата и замъците на пиратите, пленява около 400 кораба, избива около 10 000 човека и бързо приключва войната в източната част на морето. От лятото на 67 пр.н.е. търговията и живота в тази част на Рим отново поемат в обичайното си русло. Междувременно, след първия закон на Габиний, Лукул е отзован от Мала Азия и на негово място е изпратен Глабрион, но по това време Помпей е приключил с пиратите и очаквал да получи пълномощия за война с Митридат. Един от привържениците му, трибунът Гай Манилий, внася в народното събрание предложение за назначаването на Помпей за наместник на Витиния и Киликия, както и да му бъде възложена войната против Тигран и Митридат, като при това му се запазят предишните пълномощия. Новият закон е приет с невероятно единодушие.

Никога до тогава в Рим не се било случвало толкова огромна власт да бъде съсредоточавана в ръцете на един човек.

Цезар, който с поддръжката на Помпей, все още ползващ се с подкрепата на народа заема позиции срещу сенатската партия. Помага му и Крас и Цезар получава желаното консулство. Съставен е първият Триумвират (60 пр.н.е.), а през 59 пр.н.е. Цезар става консул. През същата година са въведени закони, потвърждаващи направените от Помпей назначения на изток и в Кампания се раздават поземлени участъци за ветераните. Благодарение на войската, която е на разположение на триумвирата, благоразположението на народа и поддръжката на прослойката на конниците, които получили значителни облекчения, сенатската партия търпи поражение и властта преминава изцяло в ръцете на триумвирата. Именно по това време, с цел да закрепи съюза, Цезар дава дъщеря си Юлия за съпруга на Помпей. Когато Цезар заминава през 58 пр.н.е. в Галия, Помпей на чело на специална комисия започва да раздава земя. По същото време в Рим започва недоволство под водачеството на демагозите, сред които най-отявлен бил Клодий. Самият Помпей скоро се оказва в списъка на преследваните. Клодий и поддръжниците му неведнъж го нападат и обсаждат дома му. Бездействието на Помпей в Рим, на фона на победите на Цезар в Галия обръщат общественото мнение срещу него. Когато Помпей, желаейки да си върне предишната власт и пълномощия предлага да бъде назначен за 5-годишен срок за проконсул, за да уреди въпроса с хляба, като му се предоставят войски и средства, предложението му е прието, но със значителни ограничения — Помпей не получава нито войска, нито пари. По това време Помпей започва да се отнася отрицателно към Цезар, виждайки в него опасен противник и конкурент.

След като помирява Помпей и Крас, Цезар, който вече безспорно е първенецът в уж равнопоставената тройка на триумвирата, предлага следните мерки: за известно време Помпей и Крас да са консули, след което Помпей трябва за 5 години да отиде като наместник в Испания, а Крас — в Сирия; Цезар да бъде наместник в Галия 5 години повече от обичайния срок. Помпей обаче не отива в Испания, а остава в Рим под предлога, че има работа в столицата. Разногласията в триумвирата се задълбочават през 54 пр.н.е., когато с помощта на подкупи за консули са избрани двама души от противниковата партия на оптиматите. Помпей поставя кандидатурата си за диктаторска власт за да се справи с анархията. Възползвайки се от безредиците, избухнали при убийството на Клодий (52 пр.н.е.), той е назначен за консул.

Помпей прокарва закон срещу подкупите, за правото на наместничество в провинция едва след изтичане на 5 годишния срок от получаването на магистратура. Междувременно, разривът на Помпей с Цезар се задълбочава, особено след смъртта на жената на Помпей — Юлия (53 пр.н.е.). Помпей се стараел да се сближи със сената, търсейки там подкрепа срещу нарастващите възможности на противника. През 52 пр.н.е. Помпей се жени за дъщерята на Цепилий Метел, Корнелия и позволява през 51 пр.н.е. за консули да бъдат избрани двама члена на сенатската партия. Когато през 50 пр.н.е. Цезар иска да получи консулство, Помпей открито му се противопоставя, позовавайки се на закона, забраняващ да се съвместяват магистратура и промагистратура, и предлага на Цезар да се откаже от управлението на Галия и да разпусне легионите си. В отговор на това Цезар подкупил Курион (привърженик на оптиматите) и чрез него предложил на Помпей да разпусне войските си и да се откаже от наместничеството в Испания. Помпей отговорил уклончиво. Курион предложил на Сената да реши този въпрос окончателно. Болшинството на сената приело предложението, което било одобрено и от народа. На оптиматите и на Помпей им оставало само да обявят война на Цезар. Помпей получил пълномощия да набере войска. Въпреки тактичното и внимателно, по-скоро примирително поведение на Цезар, партията на Помпей действала с необмислена разгорещеност, водейки събитията към война. Когато в началото на 49 пр.н.е. дошло писмо от Цезар с предложение за мир, то било категорично отхвърлено. На Цезар било заповядано в определен срок да разпусне войската, иначе щял да бъде обявен за враг на отечеството. По това време Помпей е назначен за главнокомандващ на всички сухопътни и морски сили, с неограничена военна власт и с правото свободно да се разпорежда с държавната хазна. Цезар приема хвърлената ръкавица и преминава Рубикон.

Заставайки под знамената на аристократическата партия, Помпей се превръща в нещо като наемен пълководец, а не предводител на партия. Това забавя военната подготовка, докато Цезар бързо се придвижва към Рим начело на 5000 души пехота и 300 конника. Когато известието за приближаването на Цезар стига до сената, Помпей се оттегля с войските си в Луцерия, след това в Брундизи, откъдето заминава за Дирахия. Под командването му имало 11 легиона, 5000 конници и флот от 500 кораба. Завоювайки Испания, където били помпеевите легиони, през зимата на 49—48 г Цезар започва да прехвърля войската си в Гърция. Част от войските била прехвърлена нормално, но привърженикът на Помпей — Бибул, изгорил корабите, на които трябвало да се натовари останалата част от войската. По това време Помпей притиснал Цезар при Дирахия. Цезар се оттеглил в Тесалия, където го последвал и Помпей. Кампанията можело да приключи по различен начин, ако Помпей следвал собствения си план и не бил притесняван от нетърпеливите оптимати, които го принудили да пристъпи към решителни крачки. По настояване на оптиматите Помпей, през август 48 пр.н.е. влиза в битка с Цезар при Фарсала и въпреки, че има значителен превес в сили и средства над войските на Цезар, губи битката. Помпей пада духом, напуска войските и се отправя на изток, за да търси там помощ. Пристигайки на о. Лесбос той взима на кораба си жена си Корнелия и по-малкия си син Секст и отплава към Кипър. Там получава пари и заминава за Египет, с надеждата да получи военна подкрепа. Регентите, управляващи Египет от името на Птолемей XIII обаче го убиват, с надеждата да заслужат с това благодарността на Цезар. Пристигналият няколко дена по-късно Цезар получава от царедворците главата и пръстена на врага си.

Тялото му, оставено на брега е погребано от войниците, а главата била тържествено изгорена от Цезар и пепелта била предадена с почести на земята.

ЛУЦИЙ КОРНЕЛИЙ СУЛА

Луций Корнелий Сула

Луций Корнелий Сула Феликс (на латински: Lucius Cornelius Sulla Felix ) е римски държавник, военачалник и диктатор. Основен противник на Гай Марий. Избран е за консул през 88 и 80 пр.н.е. Сула е един от хората, признати за велики личности в римската история; включван е в биографичните колекции за водещите генерали и политици, които водят началото си от биографичния сборник на известните римляни, публикуван от Марк Теренций Варон. В биографията от Плутарх — “Живота на Сула” в известните “Паралелни животописи”, живота му е описан заедно с този на спартанския генерал и стратег Лисандър.

Диктатурата на Сула е по време на връхната точка на борбата между оптимати и популари, първите от които се мъчат да запазят властта на олигархията в сената, а вторите в много случаи прибягват до гол популизъм с кулминация диктатурата на Цезар. Сула е изключително надарен и умел генерал и никога не е губил битка; той е единственият човек в историята, който атакува и окупира и Атина и Рим. Неговия конкурент Гней Папитий Карбон казва за Сула, че е хитър като лисица и смел като лъв. Тази комбинация е използвана по-късно от Николо Макиавели в неговото описание на идеалната характеристика за един управник.

Сула използва армията си за два похода към Рим и след втория е обявен за диктатор — титла която не е използвана от времето на Втората Пуническа война. По време на диктатурата си предприема серия от реформи в римската конституция, с цел възстановяване на баланса на силите межди сената и народните трибуни; след това Сула изумява римския свят (и идните поколения), като се отказва от поста на диктатор, възстановявайки нормалното конституционно управление, а след втория си консулски мандат се оттегля и от политическия живот.

Сула произлиза от клон на патрицианския род Корнелии, но семейството му е разорено по времето на раждането му. При липсата на финансови средства Сула прекарва детството си сред римските комици, артисти, музиканти и танцьори. Той остава свързан с развратния начин на живот от младостта до смъртта си, Плутарх споменава че по времето на последния му брак с Валерия той все още се обграждал с “актриси, музиканти и танцьори и пиянства с тях нощ и ден”.

Изглежда, че Сула е получил добро образование. Салустий го описва като начетен, интелигентен и говорещ перфектно гръцки — което се счита като знак за добро образование в Рим. Не е известено как натрупва богатството си с което по-късно ще се изкачи по стълбата на римската политика (cursus honorum), макар че Плутарх споменава две наследства: едно от мащехата му и друго от неженена но богата жена от скромно потекло

През 107 пр.н.е. Сула е избран за квестор на Гай Марий, който е един от консулите за тази година. Марий ще командва армията във войната в северна Африка срещу царя на Нумидия — Югурта.

Югуртинската война започва през 112 пр.н.е., но под ръководството на Квинт Цецилий Метел войната върви бавно и без да са постигнати особени успехи. Марий е един от офицерите на Метел и вижда възможност да си присвои командването. Започва да разпространява слухове за некомпетентността на командира си и за нарочно бавене на войната от Метел. След машинациите и избирането му за консул Марий поема командването на кампанията.

Под командването на Марий римляните следват тактика много подобна с тази на Метел и в крайна сметка побеждават нумидийците през 106 пр.н.е., благодарение в голяма степен и на инициативата на Сула за пленяването на цар Югурта. Той убеждава цар Бокх I владетел на съседното царство Мавритания да предаде Югурта, който търси убежище при съседите си. Това е рискована операция, първоначално Бокх се чуди кое ще му е по-изгодно: да предаде Югурта на Сула или Сула на Югурта. Обществения отзвук от успеха на Сула, подпомага политическата му кариера. Въпреки недоволството на Марий, за ознаменуване успеха на Сула на форума е издигната позлатена негова статуя, която е дарена от цар Бокх.

Следващата заплаха за Рим се оказва сериозна. През 104 пр.н.е. миграцията на германо-келтски съюз начело с кимврите и тевтоните се отправя към Италия. Тъй като Марий е най-добрия римски генерал по това време, сената му позволява да води кампания срещу тях. Сула е на служба при Марий като военен трибун (tribunus militum) по време на първата половина на тази кампания. В крайна сметка силите на проконсула Квинт Лутаций Катул се обединяват с тези на Марий и се изправят срещу врага в битката при Верцела през 101 пр.н.е. Сула по това време е прехвърлен в армията на Катул да служи като негов легат и е признат като главната движеща сила за победата срещу племената (Катул е отчайващ като генерал и изключително неспособен да си сътрудничи с Марий). Сенатът присъжда триумф и на двамата Марий и Катул, като генерали командвали обединените армии.

През 88 пр.н.е., като консул Сула се приготвя да се отправи на изток и да се бие в Първата Митридатова война за което е назначен от сената. Но със заминаването си, ще остави зад себе си проблеми. Марий сега е на възраст, но все още има желание да води армията срещу цар Митридат. Преди заминаването си Сула и колегата му Квинт Помпей Руф блокират закона на народния трибун Публий Сулпиций Руф за бързо получаване на римско гражданство от италианските съюзници. Когато Сулпиций намира съюзник в лицето на Марий, който щял да подкрепи закона, той има и свои привърженици, които организират масови безредици. Сула се завръща в Рим от обсадата на град Нола (обсадата продължава още от Съюзническата война) за да се срещне с Квинт Руф, но е нападнат от привърженици на Сулпиций, които го принуждават да търси подслон в дома на Марий. Марий принуждава Сула да подкрепи про-италианския закон. Зетят на Сула — Квинт Помпей Руф е убит по време на бунтовете. Когато той напуска Рим в посока отново Нола, Сулпиций (след обещание на Марий да погаси огромните му дългове) събира народното събрание за да отмени решението на сената за назначаването на Сула за войната срещу Митридат и да назначи на негово място Марий. След това решение на форума няколко благородници се опитват да линчуват Сулпиций (както е станало с братята Гракхи и Луций Апулей Сатурнин), но нямат успех защото народния трибун е охраняван от гладиатори.

Сула получава тези новини докато е в лагера на ветераните си победители в Съюзническата война. Този лагер се намира в Южна Италия, като войниците се готвят за преминаване на морето към Гърция. Пратеникът, който идва да съобщи решението на народното събрание за смяната на командването е убит от войниците му. След това Сула взима шест от най-верните си легиони и потегля към Рим. Това е безпрецедентен случай, никой друг генерал преди това не е пресичал помериума с армията си. Командирите му с изключение на Лукул отказват да го придружат. Сула оправдава действията си с това че сената е “кастриран” и mos maiorum (“обичай на предците” основни неписани традиции и норми в Римската република) са нарушени, като е потъпкано правото на консула да командва войните през консулската му година. Въоръжените гладиатори на Сулпиций нямат шанс срещу обучените и добре организирани римски войници; и въпреки че Марий предлага свобода за всеки роб, който се бие срещу Сула (Плутарх казва, че само трима роби се възползвали от тази оферта), той и неговите последователи са принудени да бягат от града.

Сула обявява Марий и поддръжниците му за врагове на държавата и държи гневни речи пред сената, посочвайки се като жертва, вероятно за да оправдае нахлуването си в града. Предприема решителни мерки, за да осигури властта си. Ограничава правата на народното събрание и на народните трибуни, разпорежданията на Сулпиций са отменени. Вкарва в Сената 300 човека от знатно потекло. Променя реда за гласуване в народното събрание и така осигурява мнозинство на заможните жители на Рим. След като властта е върната в ръцете на сената, Сула се връща в лагера си и следва първоначалния план за война срещу Митридат.

Сулпиций е предаден и убит от един от робите си. Роб, който Сула впоследствие освобождава и екзекутира. Марий обаче е на сигурно място в Африка. През 87 пр.н.е. той се завръща с помощта на Луций Корнелий Цина и възползвайки се от отсъствието на Сула, поема контрола над града. Той обявява реформите и законите на Сула за недействителни. През 86 пр.н.е. заедно със Цина са избрани за консули. Марий умира две седмици след това и за Цина остава цялата власт над Рим.

При пристигането си Сула, обсажда не само Атина но и пристанището на Пирея. По това време Архелай има контрол над морето, така че Сула праща Лукул да събере флот от римските съюзници по източното крайбрежие на Средиземно море. Първата му цел е Пирея, като без нея Атина ще остане без припаси. Издига огромни укрепления, като изолира Атина и пристанището ѝ от сушата. Сула има нужда от дървен материал, така че римляните изсичат всичко на 160 км. от Атина, включително и столетни свещени гръцки гори. Също така опустошава и много храмове, за да си набави нужните му финансови средства. Монетите сечени от тези съкровища остават в обръщение с векове и изненадват с тяхното добро качество.

Въпреки пълното обграждане на Атина и пристанището ѝ и няколкото опита на Архелай да пробие блокадата изглежда ситуацията била в застой. Скоро лагера на Сула се напълва с бегълци от Рим, които търсят спасение от кланетата на Марий и Цина, между тях е и жена му Цецилия Метела Далматика и членове на оптиматите, които не са убити.

Атина е подложена на гладуване и високите цени на недостигащото зърно накарали жителите ѝ да започнат да ядат кожа, обувки и трева. След известно време е изпратена делегация от града, която да преговаря със Сула, но вместо сериозни преговори те наблегнали на това колко велик е техния град. Сула ги изпраща да си ходят с думите: “Вървете си скъпи господа и вземете речите си с вас; аз не съм изпратен в Атина да уча историята ѝ, а да укротя нейните бунтовници”.

Шпионите на Сула му съобщават, че охранителите на Атина са оставили без надзор една част от стената и той изпраща инженерите си да саботират този участък. През това място римляните проникват в града събаряйки стената и нахлувайки в Атина в полунощ. След подигравките по адрес на римляните от страна на Аристион, Сула не е настроен великодушно. Кръвта буквално потекла по улиците, плячкосването и убийствата са жестоки. След молба на негови гръцки приятели и апел на римските политици, които се намират в лагера му за прекратяване на клането, Сула решава да озапти войниците си. Въпреки че Аристион бяга в Акропола, сега Сула е в състояние да концентрира повече от своите сили срещу Пирея, намиращият се там понтийски генерал Архелай осъзнавайки безнадеждността на ситуацията решава да изостави града и да се оттегли към понтийска армия идваща от Тесалия. Тъй като все още не разполага с флот Сула не е в състояние да попречи на бягството на Архелай. Преди да напусне Атина той подпалва пристанището. След това се насочва към Беотия за да се изправи срещу понтийската армия и евентуално да я изгони от Гърция.

През 86 пр.н.е. след победата при Орхомен, Сула първоначално прекарва известно време във възстановяване на римската власт. Неговият легат Лукул скоро пристига с флотата, която бил изпратен да събере и Сула е готов да си върне изгубените гръцки острови преди да се отправи към Мала Азия. Междувременно и втората римска армия водена от Флак се движи през Македония към Мала Азия. След като тази армия превзема Филипи, понтийските сили преминават през Хелеспонт за да избягат от тях. Избързали напред римски сили водени от Фимбрия са окуражавани от него да грабят и създават хаос. Флак държи на дисциплината и поведението на подчинения му офицер довежда до разногласия между двамата.

Докато преминават през Хелеспонт в преследване на понтийците, Фимбрия е освободен от длъжност и му е наредено да се върне в Рим. Във Византион Фимбрия вместо да се качи на кораб към Италия поема командването на гарнизона в града. Флак, който е напреднал към Халкедон и Витиния разбирайки за действията на бившия си офицер решава да се върне и да се справи със ситуацията. Армията предпочитала Фимбрия (което не е учудващо като се има предвид неговата снизходителност към грабежите и безчинствата) и последва всеобщо въстание. Флак се опитва да бяга, но скоро е хванат в Никомедия и е убит. След като консула е премахнат Фимбрия взима пълната власт над войските.

На следващата година — 85 пр.н.е. Фимбрия се бие срещу Митридат, докато Сула продължава да оперира при гръцките острови в Егейско море. Фимбрия бързо печели убедителна победа срещу останалите понтийски сили и се отправя към град Пергамон. Митридат, който се намира там, разбирайки за това бяга към крайбрежния град Питане (Pitane). Преследвайки го Фимбрия обсажда град, но без флота няма как да попречи на Митридат да избяга по море. Фимбрия се обръща с искане към Лукул да дойде с флотата за да блокира бягството на понтийския монарх, но Сула има други намерения и Лукул не се отзовава.

Изглежда, че Сула провежда преговори с Митридат за прекратяване на войната. Той иска бързо да се договори мир, за да може да се завърне в Рим. Това е и вероятната причина поради която Лукул отказва да помогне на Фимбрия, като позволява на Митридат да избяга към Лесбос. По-късно в Дардания Сула и Митридат се срещат лично за да уговорят мирните условия. След като Фимбрия връща римския контрол над градовете в Мала Азия, позицията на Митридат е много неизгодна. Сула обаче, който вече явно мисли само за завръщането си в Рим предлага необичайно леки условия. Митридат трябва да се откаже от всичките си завоевания (завоевания, които Сула и Фимбрия вече си били върнали със сила), да освободи всички римски затворници, да предаде 70 кораба на Сула заедно с провизии и да изплати 2,000 – 3,000 таланта злато. В замяна на Митридат се позволява да запази целостта на царството си и ще да бъде провъзгласен за “приятел на Рим”.

Но не всичко в Азия е уредено. Фимбрия все още се намира на изток, третирайки жестоко хората вдигнали се на бунт против Рим и тези, които сега подкрепят Сула. Самия Сула не можейки да остави армия под управлението на потенциално опасния Фимбрия, преминава в Азия. Когато войските на Сула пристигат в лагера на Фимбрия, войниците му приятелски се присъединяват към Сула. Битка не се състои, а Фимбрия виждайки предателството на собствената си армия се самоубива.

За да осигури подкрепата на бившите войници на Фимбрия и неговите собствени ветерани, които не са доволни от това че Митридат се измъкнал толкова леко, Сула налага на провинцията в Азия финансови наказания. Ветераните му са разпръснати в провинцията и им е позволено да събират пари от местните общности.

През 84 пр.н.е. Цина все още е консул в Рим и има малък проблем с илирийските племена. Може би, за да натрупа опит с армия, с която после да се изправи срещу Сула, или може би, за да покаже, че сената все още има власт. Цина събира армия, за да реши този проблем. Малко след заминаването му от Рим, Цина е убит от собствените си войски. Разбирайки за смъртта на му, Сула събира армията си и се подготвя за втори поход към Рим, като оставя два от легионите на Фимбрия в Азия да подържат мира.

През пролетта на 83 пр.н.е. Сула с пет легиона и с голям флот преминава през Адриатическо море в Италия.

В Рим новоизбраните консули Луций Корнелий Сципион Азиатик и Гай Норбан събират и подготвят собствени армии за да спрат Сула и да защитят републиканското правителство. Норбан тръгва първи с намерението да спре Сула при Канусиум, но понася зериозно поражение и се оттегля към Капуа. Сула тръгва след него и му нанася второ поражение. Междувременно Азиатик също тръгва на юг, като командва втора армия, но изглежда че той или армията му нямат особено голямо желание за битка. В град Теано, Сула и Азиатик се срещат лице в лице за преговори и консула се предава без бой — армията изпратена да спре Сула се разколебава изправена пред битката срещу ветераните и командващите ги опитни офицери на Сула и преминават на негова страна. Останал без армия Азиатик няма друг избор освен да съдейства. По-късно в писания на Цицерон се предполага, че двамата мъже са обсъждали въпроси свързани с римското правителство и конституция.

Сула оставя Азиатик да напусне лагера, като е твърдо убеден че го е спечелил на своя страна. Азиатик обаче забравя всякаква мисъл за подкрепа на Сула след като е освободен. Сула по-късно прави публично изказване, че не само Азиатик ще страда за това, че му се противопоставя, но че и за всички хора, който продължава да му се противопоставят, след това предателство ще има горчиви последици. С трите бързи победи ситуацията се обръща в полза на Сула. Много от властимащите, които не са взели ясна страна, сега избират да подкрепят Сула. Първия от тях e Квинт Цецилий Метел Пий. Двама от бъдещите трима тиумвири също се присъединяват към Сула. Марк Лициний Крас идва с армия от Испания и по-късно ще изиграе ключова роля в битката при Колинската врата. Младият син на Гней Помпей Страбон (касапинът от Аскулум по времето на Съюзническата война), също преминава на страната на Сула със собствена армия изградена от ветераните на баща му. На крехката възраст от 23 години Гней Помпей никога не е бил на ръководен пост, но ето че сега се показва на политическата сцена с армия зад гърба си.

Войната продължава срещу Азиатик, който е събрал друга армия. Този път той тръгва срещу Помпей, но отново армията му го изоставя и се присъединява към врага. В резултат на това кризата в Рим от 83 пр.н.е. върви към своя край. Сената преизбира Карбон за консул заедно с Гай Марий Младши. Надявайки се да бъдат вдъхновени поддръжниците на Марий в римския свят, в армията се наемат хора от италианските племена, които винаги са подкрепяли Марий. Като допълнение възможните поддръжници на Сула са избити. Градския претор Луций Юний Брут Дамасип (Lucius Junius Brutus Damasippus) ръководи клането на тези сенатори, които изглеждат благоразположени към настъпващите сили на Сула.

През 82 пр.н.е. Карбон тръгва на север, за да се изправи срещу Помпей, докато Марий Младши потегля на юг срещу Сула. Опитите за победа срещу Помпей се провалят и Метел Пий с африканските си сили заедно с Помпей осигуряват Северна Италия за Сула. На юг младия Марий събира голяма войска от самнитите, които се страхуват че ще загубят влиянието си ако Сула вземе властта в Рим. Марий среща Сула при Сакрипорт. Двете армии се вкопчват в дълга и отчаяна битка. В крайна сметка много от хората на Марий сменят страната си и преминават към Сула, като не оставят друг избор на Марий освен да отстъпи. Сула преследва сина на бившия си най-голям съперник и обсажда град Пренесте в който се крие Марий. Той оставя един от офицерите си да командва и тръгва на север към другия консул Карбон, който се е оттеглил в Етрурия за да е между Рим и силите на Метел Пий и Помпей.

Няколко битки се провеждат между Карбон и Сула, но консула постепенно разбира, че се бие за загубена кауза. Пристигат новини за загуба на Норбан в Цизалпийска Галия от силите на Пий. Карбон приклещен между три вражески армии и без надежда някой да му се притече на помощ, решава да избяга в Африка. Това обаче все още не е краят на съпротивата, останали сили на Марий Младши на няколко пъти опитват да пробият обсадата на Пренесте и да помогнат на младия консул. Самнитски сили под командването на Понций Телезин (Pontius Telesinus) се включва към тези усилия, но и комбинираните армии не успяват да разкъсат силите на Сула. Вместо да продължава с опитите за освобождаването на Марий, Телезин се насочва на север към Рим.

На 1 ноември 82 пр.н.е. двете сили се срещат в битката при Колинската врата пред Рим. Последната битка е отчаяна, като и двете страни вярват, че тяхната победа ще спаси Рим. Положението на левия фланг на Сула е много тежко. Войниците командвани от Крас на десния фланг обаче разбиват левия фланг на противниците. Боевете продължават през цялата нощ, вероятно около 50,000 човека губят живота си в тази решителна битка. Силите на Сула побеждават и така той става единствения “господар” на Рим.

След второто си консулство Сула се оттегля в своя провинциална вила близо до Путеоли за да бъде със семейството си. От това разстояние той седи на страна от политиката в Рим.

Целта му сега е да напише своите мемоари, които завършва през 78 пр.н.е. — точно преди да почине. За съжаление голяма част от тях сега са загубени, съществуват само фрагменти от тези мемоари под формата на цитати в произведения на по-късни автори. Древните източници за смъртта на Сула показват, че той е умрял от чернодробна недостатъчност или разкъсана стомашна язва (симптомите му са: внезапен кръвоизлив от устата, последван от висока температура и треска, от която не се съвзема) причинени от хронична злоупотреба с алкохол. Погребението му в Рим (на римския форум, в присъствието на целия град) е несравнимо с ничие друго по размери, чак до 14 сл.н.е., когато е погребението на Август.