Римски императори

Октавиан Август
АВГУСТ
Август (на латински: IMPERATOR•CAESAR•DIVI•FILIVS•AVGVSTVS), роден като Гай Октавий Турин и осиновен е от своя пра-вуйчо Юлий Цезар, поради това по-късно наречен Гай Юлий Цезар Октавиан (на латински: GAIVS•IVLIVS•CAESAR•OCTAVIANVS) е първият римски император. Управлява Римската империя 41 години — от 27 пр.н.е. до своята смърт през 14 г. от н.е.
През 43 пр.н.е. Октавиан заедно с Марк Антоний и Марк Емилий Лепид образуват политически съюз, известен като Втори триумвират. Октавиан управлява Рим и много от провинциите като автократ, получавайки консулска власт след смъртта на консулите Хирций и Панса.
Триумвиратът просъществува десет години, но се разпада вследствие на завистта и личните амбиции на триумвирите. Октавиан успява да се възползва от зле премислен политически ход на Лепид, обвинява го в превишаване на пълномощия и в организиране на бунт, при което Лепид е изпратен в изгнание. Антоний се самоубива, след като е победен от флотата на Октавиан в битката при Акциум през 31 пр.н.е..
Октавиан привидно възстановява Римската република, като властта е върната на римския Сенат, но на практика запазва своята автократична позиция. Постепенно изработва точната рамка, в която формална република да бъде водена от едноличен владетел. Резултатът е Римската империя.
Императорството никога не е пост както диктаторската власт, която имат Цезар и Сула. По закон, Август притежава редица правомощия, дадени му от Сената, включително постът трибун на плебеите.[1] и цензор Октавиан е консул чак до 23 пр.н.е.. Неговата реална власт води началото си от финансовите успехи и ресурси, спечелени от завоюваните територии, изграждането на покровителствани отношения вътре в Империята, лоялността на много войници и ветерани, властта на многото почести, оказани от Сената и уважението на народа. Контролът на Август над много от римските легиони е заплаха за Сената и това му позволява да влияе на Сенатските решения. Със своята способност да елиминира сенатската опозиция чрез натиск, успява да накара Сената да се покорява на неговата върховна лидерска власт.
С управлението на Август започва ера на относителен мир, известен като Pax Romana, или Римски мир. Въпреки продължителните погранични войни, и продължилата година гражданска война, мирът в Средиземноморския свят цари повече от 2 века. Август разширява Римската империя, осигурява нейните граници чрез подчинени територии и се помирява с Партското царство по пътя на дипломацията. Той реформира римската система от данъци, развива пътната мрежа с официална куриерска система, установява редовна войска (и малка военна флота), създава преторианска гвардия, официална полиция и сили за борба с пожарите в Рим. Голяма част от града е възстановен при Август. Той съставя списък със своите постижения, известен като „Деянията на Божествения Август“ (Res Gestae Divi Augusti), който оцелява до наши дни.
След смъртта си през 14 г. от н.е., Август е обявен за бог от Сената и почитан от страна на римляните. Неговите имена Август и Цезар са приети от всеки следващ император. В негова чест е преименуван месец Секстилий, в месец Август. Наследен е от своя доведен и осиновен син, Тиберий.


Тиберий
ТИБЕРИЙ
Тиберий Юлий Цезар Август (на латински: Tiberius Julius Caesar Augustus), роден като Тиберий Клавдий Нерон е римски император от 19 август 15 до 16 март 37.
 Тиберий е син на Тиберий Нерон от знатното семейство на Клавдиите и Ливия Друзила, родена в богатия тогава квартал Палатин. Майка му има добри връзки с известни републикански семейства като Сервилиите, Емилиите и Ливиите, което прави Тиберий предопределен за политическа кариера.
През 39 пр.н.е. Ливия се развежда с мъжа си по настояване на Октавиан, който се оженва за нея и става осиновител на Тиберий. За пръв път се споменава името му в гражданската война между Марк Антоний и Октавиан през 32 пр.н.е.. След битката при Акциум участва в триумфалната процесия на Август.
Като член на семейството на Октавиан е напълно зависим от желанията му. През 20 пр.н.е. се жени за Випсания Агрипина, дъщеря на дясната ръка на Октавиан, Випсаний Агрипа. Когато става консул, се ражда синът му Юлий Цезар Друз.
Агрипа умира през 12 пр.н.е. и Тиберий е принуден от Октавиан да се разведе от любимата си жена и да се ожени за вдовицата на Агрипа- Юлия. Бракът не е щастлив и остава без деца. Повече от времето си Тиберий прекарва с военни походи в Германия и Панония, но през 6 пр.н.е. се оттегля от обществения живот и живее на остров Родос, въпреки несъгласието на Август.
През 2 пр.н.е. Юлия е обвинена в изневяра и бракът с Тиберий е разтрогнат. През това време внукът на Октавиан, Гай, вижда в лицето на Тиберий заплаха за престола си и му разрешава да се завърне в Рим при условие, че не се меси в обществения живот. Скоро обаче за кратко време умират и двамата внука на Октавиан, Гай и Луций, и плановете му за престолонаследник се провалят. Така Тиберий отново изниква на преден план, макар че Август съвсем не бил привързан към него.
Октавиан Август осиновява Тиберий през 4 н.е.


КАЛИГУЛА
Калигула или както е истинското му име Гай Цезар Германик, управлявал Рим от 37 до 41 година. Един от най-големите римски диктатори. Поданиците му го наричали Лудия император заради буйния му и чепат нрав, жесток деспотизъм и екстравагантна показност.
Калигула

Гай Цезар е роден 31 август 12 година в днешно Анцио. Бил е убит през 41 година от охранителите си. Калигула е най-младият син на Германик и Агрипина Старата. Негов прапрадядо е Октавиан Август, чичо му е Клавдий, а прачичо - Тиберий.
Баща му Германик бил известен генерал в Рим. А Агрипина Старата - правнучка на Август. Била обожавана от жените в Империята и те й подражавали. Прозвището Калигула на малкия Гай Цезар лепнали легионерите от армията на баща му, с които той често си играел. Агрипина обличала Гай в малки войнишки дрехи и така воиниците започнали да го наричат "Калигула" заради малките обувки, част от костюма му. От латински Калигула означава ботушче.
През 14 година император Август се споминал. Тиберий се прицелил в императорския престол, но войниците от армията Германик щели да вдигнат бунт, противопоставяйки се на възкачването на Тиберий и искайки Германик да стане император.
Все пак Тиберий поема Империята и осиновява Германик, въпреки че не бил привързан към него заради популярността му сред римляните. Германик умира на 10 октомври 19 година. Предполага се, че бил отровен. След смъртта му Агрипина и Калигула заедно със сестрите му отиват да живеят при баба им, майката на Тиберий, Ливия. След което и при другата баба - Антония.
Според някои легенди Агрипина не отделяла достатъчно внимание на младия Калигула и тръгва мълва, че той се кръвосмешава със сестрите си.
Сеян, префектът на преторианската гвардия, държал голяма власт в своите ръце и се стремял да разкара един по един хората от най-близкото обкръжение на Тиберий. Появили се скандални обвинения в измяна срещу повечето от членовете на семейството на Калигула. Агрипина била заточена на остров, на който умряла от глад. По-големите му братя Нерон и Друз починали също. Сеян кроял планове и срещу Калигула, но баба му Антония подала информация срещу Сеян на Тиберий и той бил бил свален и убит.
Калигула станал любимец на Тиберий, въпреки че той избил семейството му. Двамата заминали за остров Капри. Историята няма почти никаква информация какво двамата са правили там. Но легендите разказват за извратени пирове, които двамата си организирали там. През 33 година Тиберий дал на Калигула титлата "Почетен квестор".
Калигула - първият убит римски император
Тиберий умира на 16 март 37 година и Калигула се възкачва на престола. През първите няколко месеца от управлението си той спечелил благоразположението на римляните. Правил масови дарения на най-бедните от тях и на преторианците. Отменил измяната към Империята като унищожил документите на Тиберий. Обявил амнистия за изгнаниците. Римляните обичали още повече Калигула заради това, че бил син на Германик.
Скоро, след като поел Империята, Калигула се разболял. Според някои древни автори императорът имал мозъчна треска. Оздравял физически, но не и психически. Започнал да се държи неадекватно, параноично и враждебно.
В пристъпи на агресия Калигула унижава и издевателства върху приближените си. Помислил се за всемогъщ. Смятал, че е придобил божествена същност. Безпричинно наказвал жестоко най-близките хора от обкръжението си, включително и знатните. Започнало времето на екзекуции, своеволия... Заради които Калигула бързо губи подкрепата си в Рим.
Калигула управлявал Римската империя само три години и десет месеца. На 24 януари 41 година, докато вървял сам в един коридор, бил убит от Касий Херея. Преди години той бил част от армията на баща му Германик. Съпругата на Калигула, Цезония, и детето им Юлия Друзила, също намерили смъртта си.
На 28 години Калигула станал първият убит император. След убийството му старият му чичо Клавдий поема властта.


КЛАВДИЙ
Клавдий
Тиберий Клавдий Цезар Август Германик (на латински: Tiberius Claudius Caesar Augustus Germanicus), роден като Тиберий Клавдий Друз (на латински: Tiberius Claudius Drusus), от 4 доо 41 — Тиберий Клавдий Нерон Германик (на латински: Tiberius Claudius Nero Germanicus), понякога наричан — Клавдий I е римски император от Юлиево-Клавдиевата династия. Той управлява Римската империя в периода 24 януари 41 до 13 октомври 54.
Освен император, е и принцепс на Сенат, Велик понтифик (на латински: Pontifex Maximus), трибун (на латински: Tribuniciae potestatis), Баща на отечеството (на латински: Pater patriae) от януари 42г, петкратен консул (37, 42, 43, 47, 51 години), цензор (от 47 г.).
Пълният му титул към момента на смъртта му е:
Tiberius Claudius Caesar Augustus Germanicus, Pontifex Maximus, Tribuniciae potestatis XIV, Consul V, Imperator XXVII, Pater Patriae (Тиберий Клавдий Цезар Август Германик, Велик понтифик, натоварен с властта на трибун 14 пъти, на консул - 5 пъти, на император - 26 пъти, Баща на Отечеството).



НЕРОН

Нерон
Нерон Клавдий Цезар Август Германик (на латински: Nero Claudius Caesar Augustus Germanicus), по рождение — Луций Домиций Ахенобарб (на латински: Lucius Domitius Ahenobarbus), от 50 до 54 г. — Нерон Клавдий Цезар Друз Германик (на латински: Nero Claudius Drusus Germanicus), най-известен под името Нерон е римски император от 13 октомври 54 г., последният от Юлиево-Клавдиевата династия.                                                            
Освен това е и принцепс на Римския Сенат, трибун (на латински: Tribuniciae potestatis), Баща на отечеството (на латински: Pater patriae), Велик понтифик (на латински: Pontifex Maximus) (от 55 г.), петкратен консул (през 55, 57, 58, 60, 68 години).
Пълният титул към момента на смъртта му е:
Imperator Nero Claudius Caesar Augustus Germanicus, Pontifex Maximus, Tribuniciae potestatis XIV, Imperator XIII, Consul V, Pater Patriae (Нерон Клавдий Цезар Август Германик, Велик понтифик, натоварен с властта на трибун 14 пъти, властта на императора 13 пъти, петкратен консул, Баща на отечеството).
Нерон управлява в периода 54-68, като фокусира голяма част от вниманието си върху дипломацията, търговията и културата. По негово нареждане се построяват театри и се насърчават спортните състезания. Неговото царуване включва една успешна война и сключения мир с Партското царство, както и потушаване на въстание в Британия (60-61) и подобряване на отношенията с Гърция. Първата Римо-еврейска война (66-70) започва по време на царуването му. През 68г. военен преврат сваля Нерон от престола. Пред заплахата от убийство, той се самоубива на 9 юни 68г. Управлението на Нерон често е свързвано с тирания и екстравагантност. Той е известен с редица убийства, включително и тези на майка си и доведения си брат, и като императора, който "свири докато Рим изгаря" и като ранен гонител на християните. Това мнение се основава на оцелели основни източници от времето на неговото управление: Тацит, Светоний и Дион Касий. Малко оцелели източници го представят в благоприятна светлина. Някои източници, обаче, включително и посочените по-горе, го представят като император, който е популярен сред обикновените хора на Рим, особено в източната част. Проучването на Нерон е проблематично, тъй като някои съвременни историци поставят под съмнение достоверността на древните източници, при отчитане на тираничните актове на Нерон.

 ГАЛБА

Галба
Сервий Сулпиций Галба е римски император от юни 68 г. до 15 януари 69 г. Той е първият, управлявал през Годината на четиримата императори.
Галба произхожда от знатна фамилия и разполага със значителни богатства, но не е свързан по никакъв начин с първите шест императора. Още като дете притежава необходимите качества и заложби и както Август, така и Тиберий предвиждат неговите бъдещи успехи. Претор през 20 г. и консул през 33 г. от н.е., Галба се радва на добра репутация в Галия, Германия, Африка и Испания заради военените си успехи, твърдостта и безпристрастността си. След смъртта на Калигула не се вслушва в съветите на близките си и не се опитва да застане начело на държавата, а служи вярно на Клавдий. През първата половина от управлението на Нерон не участва в политическия живот, докато през 61 г. императорът му поверява управлението на Тараконска Испания.
През пролетта на 68 г. узнава за намерението на Нерон да го убие, както и за въстанието на Юлий Виндекс в Галия, но разгрома и самоубийството на Юлий възвръщат нерешителността му. По-късно вестта, че Нумпидий Сабин, префектът на преторианците, се е обявил в негова подкрепа, отново му вдъхва решителност. До този момент той се е обявил само за емисар на Сената и народа; след смъртта на Нерон получава и титлата Цезар и влиза тържествено в Рим. Първоначално се радва на подкрепата на Сената, но никога не успява да стане популярен сред народа и войската.
Бунтът сред легионите в Германия, които настояват пред Сената за избор на нов император, му позволява да осъзнае собствената си непопулярност. За да стабилизира ситуацията, Галба избира за помощник и наследник Луций Калпурний Пизон, човек, достоен за уважение; народът, обаче, отдава тази негова постъпка на страх, а преторианците остават отвратени.
Отон, управител на Лузитания, и един от най-старите поддръжници на Галба, ядосан, че не той е назначеният на мястото на Пизон, се обединява с преторианците и е провъзгласен за император. Галба, който накрай решава да се срещне със своите противници (по това време е толкова слаб, че се налага да дойде на носилка), е заклан.
През последната част от своето управление, Галба се показва като слаб и апатичен владетел. Тацит съвсем на място отбелязва, че всички биха считали Галба за добър император, при условие, че не бе станал такъв.

  ОТОН

Отон
Марк Салвий Отон е римски император в периода 15 януари - 16 април 69 г.
Отон принадлежи към старо етруско благородническо семейство, живеещо във Ферентино, Етрурия. Първоначално Отон изглежда като един от най-непредпазливите благородници от обкръжението на Нерон. Добрите му отношения с императора са преустановени прз 58 г. заради една жена – Попея, разделена от съпруга си, за да стане любовница на Нерон. Благоприличието изисква Попея да бъде омъжена. Нерон, считайки, че не би възникнал проблем, решава да я омъжи за приятеля си Отон. Той, обаче, се влюбва в Попея и когато императорът я извиква, отказва да я изпрати при него. След множество молби и заплахи от страна на Нерон, бракът е анулиран, а Отон е изпратен като управител на Лузитания.
През следващите 10 години Отон остава в Лузитания и управлява с необикновена за времето си умереност. Когато през 68 г. съседът му Галба, управител на Тараконска Испания, се разбунтува срещу Нерон, Отон го придружава в Рим. Възможно е това действие да се разглежда като предизвикано от възмущението му към Нерон, но решаваща роля имат преди всичко личните му амбиции. Галба няма деца и Отон, поощряван и от предсказанията на астролозите, се надява да го наследи. Но през януари 69 г. Галба му доказва, че тези негови надежди са били съвсем неоснователни, като осиновява Луций Калпурний Пизон, съвсем случайно избран на едно заседание. По това време легионите в Германия отказват да положат традиционната клетва за вярност към Галба и обявяват бунт.

 
ВИТЕЛИЙ

Вителий
Авъл Вителий Германик (на латински: Aulus Vitellius Germanicus), известен и само като Вителий е римски император от 16 април 69 до 22 декември на същата година.
Той е син на Луций Вителий, консул и управител на Сирия по време на управлението на Тиберий. Вителий е консул през 48 г. и (може би в периода 60 г.-61 г.) проконсул в Африка. Близък е със всички императори от Тиберий до Нерон. По сведения на Светоний като момче Вителий бил включен в императорската свита за удоволствия на остров Капри, именно на което се отдавало издигането на баща му. Бил сред приятелите на Калигула, но окуцял след като императора неволно го блъснал с колесницата си. Постоянен сътрапезник в пиршествата на Нерон Вителий се прочул с лакомията си. В края на 68 г. Галба, сред общото изумление го избира за главнокомандващ на войските в южна Германия. Тук Вителий си спечелва популярност сред подчинените благодарение на прекаленото си разточителство и винаги добро настроение, което се оказва фатално за дисциплината.
Вителий не би могъл да бъде наречен нито амбициозен, нито хитър, напротив, той е познат като мързеливец и човек твърде снизходителен към самия себе си, любител на яденето и пийването. Всъщност той дължи възкачването си на трона на Чечина и Фабий Валент, командири на два от легионите при Рейн. От тях двамата е организиран военен преврат и в началото на 69 г. Вителий е провъзгласен за император в Горна и Долна Германия.
Вителий никога не е признат за император от целия римски свят, въпреки че е приет от Сената и са му присъдени обичайните за един император почести. Отказва да вземе традиционната титла "цезар". Той влиза в Италия застанал начело на разпуснатите си и груби войници и превръща Рим в сцена, на която се разиграват множество бунтове, масови кланета и гладиаторски спектакли. Скоро след разпространяването на слуха, че войски от Източна Далмация и Илирия са признали за свой император Веспасиан, Вителий, изоставен от голяма част от поддръжниците си, поисква да се откаже от титлата император.
Казва се, че Вителий очаквал войските на Веспасиан в Мевания. Казва се също така, че оставката му е била приета от Прим, един от най-изтъкнатите поддръжници на Веспасиан, но че преторианците отказали да я приемат и го принудили да занесе отличителните за императора знаци в храма на богинята Конкордия. С пристигането на войските на Веспасиан в Рим, Вителий е изкаран от скривалището си и е убит пред насъбралата се тълпа.
Управлението на Вителий е колкото кратко, толкова и безразсъдно. Въпреки че демонстрира намерение да управлява разумно, той се намира изцяло под влиянието на Чечина и Валент.

 
 ВЕСПАСИАН

Веспасиан
Тит Флавий Веспасиан е първият император, успешно провъзгласен за такъв извън Рим. Това че се справил с далеч по некадърните си опоненти и спасил империята от разруха и сепаратизъм, както и трезвата му външна и вътрешна политика отдавна го е направила герой в моите очи...
Това е първият император, който не е благородник. А иначе произходът му е повече от скромен. Роден през 9 г. близо до г. Риети /Италия/. Посветил много години от живота си на военното дело - служил в римските войски в Тракия, управлявал Крит и Кирена. При император Клавдий командвал легионите в Германия, особено се отличил при инвазията в Британия през 43 г. и бил удостоен с триумф в Рим за успехите си. През 51 г. станал консул.
Успехите в държавната кариера, Веспасиан дължи преди всичко на своята енергична натура, трезвия си ум, предвидливостта и предпазливостта си. Тези му качества му помогнали да надживее управлението на Калигула, Клавдий и Нерон. по време на управлението на последния получил за управление провинция Африка, където не разбогатял особено и се върнал по-беден, отколкото заминал /доказателство за неговата честност и почтеност/. Веспасиан бил сред избраните да съпровождат Нерон на неговото "гастролно турне" из Гърция, но си навлякъл неприязънта на последния с това, че заспивал на представленията на императора.
През 67 г. обаче Нерон го назначил за главнокомандващ източните легиони, които трябвало да потушат въстанието на юдеите. Веспасиан обаче не бързал с военните действия, изчаквайки претендентите за престола /овакантен след самоубийството на Нерон/ да се избият помежду си. Източните легиони, а в последствие и тези в Илирия, Далмация, Мизия и Панония го обявили за император. При Кремона през 69 г. войските на Веспасиан разгромили тези на Вителий, а Рим бил превзет с щурм. Веспасиан не бързал да се прибира във Вечния град, а подсигурил източните граници на империята и продължил да превзема и разрушава съпротивляващите се еврейски градове. През 70 г. императорът пристигнал в Рим, а синът му Тит останал с най-добрите легиони и започнал обсадата на Йерусалим.
Иначе императорът е описан от Тацит като справедлив човек, вслушващ се във всяка правдива дума. Веспасиан покровителствал западните провинции в ущърб на източните. Съвременниците му го упреквали само в извънредното му скъперничество - повишил данъците в провинциите и даже въвел нови - като данъка за общественните места /оттам и израза - "парите не миришат"/. Това се обяснява не с алчност, а с тежкото финансово състояние, в което изпаднала империята през последните години от управлението на Нерон и последвалата гражданска война. Заел се да възстановява опожарения Рим и построил храм на Клавдий, както и най-големия амфитеатър в човешката история - амфитеатъра на Флавиите /известен още и като Колизей/.
Като император останал скромен и се отличавал с голяма търпимост /според Тацит това е единственият император, който властта променила към по-добро/.
Според римските обичаи умрелият император /който не бил свален от престола/ бил обожествяван, затова, когато Веспасиан, чувствайки приближаването на смъртта остроумно забелязал - "Горко ми, струва ми се, че ставам бог..."
Починал на 23 юни 79 г. и останал в паметта на римляните като един от най-добрите императори. Бил официално обожествен, а на форума му издигнали великолепен мраморен храм.

 ТИТ

Тит
Тит Флавий Веспасиан (30 декември 39 г. - 13 септември, 81 г.) е император на Римската империя от 79 до 81 г. Той е най-големият син на император Веспасиан и Домицила Старша. Възпитанието си получава в двора на Цезарите и е близък приятел с Британик, син на император Клавдий. Служи в римската армия като военен трибун в провинциите Германия и Британия. Според Светоний, Тит се отличавал не само с воински умения, но и владеел ораторско майсторство, гръцки език, музика, поезия. Заема длъжността квестор. Участва в потушаванито на бунтовете в Юдея. Когато Веспасиан става император, Тит е негов префект, пръв помощник и съуправител. Като такъв той ръководи окончателното смазване на въстанието в Юдея и превземането на Йерусалим.
По времето на Тит е завършен строежа на Колизеума. Друго известно събитие, случило се при неговото управление, е изригването на вулкана Везувий (79 г. от н.е.), който залива с лава градовете Помпей и Херкулан, както и грандиозният пожар бушувал (по думите на Светоний) в Рим в продължение на дни. Към бедствията през краткото управление на Тит се добавя и разразилата се епидемия, вероятно от антракс.
Тит се стреми към популярност и добри отношения както със Сената, така и с народа на Рим. Въпреки лошата му първоначална слава, дължаща се на неговата жестокост като пълководец и преториански префект, след смъртта си той бива възхваляван като един от най-благородните и добродетелни императори. Умира мистериозно и неочаквано, вероятно от треска.


ДОМИЦИАН

Домициан
Тит Флавий Домициан, известен само като Домициан е последният римски император от династията на Флавиите. Наричан е Imperator Caesar Domitianus Augustus или Imperator Domitianus Caesar Augustus. Домициан е син на Веспасиан и неговата съпруга Домицила и по-малък брат на Тит, когото наследява на императорския престол през 81 г. от н.е. Носи почетното название Германик (от 84 г.) и Princeps iuventutis ("Принцепс на младеците"), Велик понтифик, 9 пъти избиран за консул (от 83 до 88 и през 90, 92 и 95 г.), цензор (от 5 септември 85 г, — несменяем), 16-кратен трибун (от 13 септември 81 — ежегодно), авгур и член на колегията на Арвалските братя.



НЕРВА

Нерва
Марк Кокцей Нерва е император на Древен Рим от 18 септември 96 до 27 януари 98. Основател е на династията на Антонините и е първият от „Петимата добри императори“.
След заговора за убийството на Домициан, Сенатът избира за император Нерва, който е един от най-възрастните сенатори. Тъй като е цивилен (по професия адвокат) Нерва няма популярност сред военните кръгове и затова осиновява наместника на Горна Германия, пълководецът Марк Улпий Траян. Двете години през които Нерва е император, той управлява заедно с Траян, а след неговата смърт Траян става император.
Нерва създава аграрен закон, с който се разпределят големи участъци земя между най-бедните жители, както и фонд за издръжка и възпитание на сираци и изоставени деца. Акведуктите на Италия, които снабдяват с вода жителите на основните градове са отремонтирани, реставрирани и възстановени, а снабдеността на Рим със зърно нараства. Временно са прекратени гладиаторските борби, което също допринася за подобряване състоянието на държавната хазна. Но според съвременниците му и според древноримския писател Тацит, той е слабоволев и няма голяма власт над преторианците. След като охраната на Нерва екзекутира с голяма жестокост пред очите му някои от конспираторите довели го на власт той се поболява. Умира най-вероятно от стрес, съчетан с възрастта му.


ТРАЯН

Траян
Марк Улпий Траян (на латински: Marcus Ulpius Traianus), (53-117), римски император, е роден в Италика (близо до съвременна Севиля в Испания), в семейството на виден държавен и военен деятел, по времето на император Веспасиан.
Бъдещият владетел рано постъпва във войската и дълги години е в действащата армия по границите на империята. През 89 г. командва легион в Испания, а през 91 г. император Домициан го назначава за консул. През 97 г. Нерва, за да угоди на армията, симпатизираща на Траян, го осиновява. След смъртта на Нерва (през 98 г.), той става император.




АДРИАН

Адриан

Публий Елий Траян Адриан (Publius Aelius Traianus Hadrianus) (24 януари 76 г.- 10 юли 138 г.) е римски император от 117 г. до 138 г. след н.е. Той е един от т.нар. "Петима добри императори".
Адриан е роден в Италика, градче в Испания, в заможно семейство, но родителите му умират рано и той остава, когато е на десет години, сирак. Син е на Публий Елий Адриан Афер и на Паулина Стара. Баща му е син на сенатора и претора Елий Адриан Марулин Улпия, сестра на Марк Улпий Траян (бащата на император Траян). Брат е на Елия Домиция Паулина Млада (75-130), която става съпруга на Луций Юлий Урс Сервиан.
Отгледан е от Траян, негов далечен роднина, който приживе вероятно не го посочва официално за свой наследник (пред Сената), но го сгодява за своята племенница Сабина, дъщеря на Луций Вибий Сабин и Салонина Матидия (Матидия Старша), дъщеря на Улпия Марциана (сестрата на император Траян). След смъртта на Траян е обявено, че е осиновен и назначен за негов приемник. Има съмнения, че това става благодарение именно на Помпея Плотина, жената на Траян, която организира всичко, а наследяването на императорския трон е решено именно от нея, още повече, че тя дълги години подпомага кариерата на Адриан, който е неин любимец и му дава възможност да стигне до високи длъжности. Въпреки всичко това, горещата поддръжка от страна на армията, която го приветства като нов император, решава окончателно въпроса.
Бивш проконсул на Сирия, вече като император Адриан е наясно, че е невъзможно да продължи войната с Партската империя: вълненията в Египет, Кипър и Киренайка трябва да бъдат потушени, а и започвали нови в Юдея, Британия и Мавритания, имало нападения на сармати по Дунав. Той сключва мир, отказвайки се от бляскавите Траянови завоевания на изток, но това разгневява някои от съратниците на бившия император, които подозират, че Адриан го е отровил за да го наследи. Тяхното съзаклятие е бързо разкрито и мнозина са наказани. Сенатът първоначално отказва да признае новия владетел, който изпраща съобщение, че не може да се отклони от волята на армията, а при влизането си в Рим (118) оповестява, че няма да убива никой без разследване. Сенаторите и армията са облагодетелствани от избирането му и получават щедри възнаграждения и в крайна сметка е приет като император. Бързината, с която става всичко, физическото елиминиране на възможните дисиденти и конкуренти, както и потушаванито на всички въстания в провинциите спомага за бързото заемане и укрепване на властта. През царуването на Адриан Римската империя преживява 21 години в мир и благоденствие. Още при възкачването си той опрощава всички данъчни задължения спямо фиска и за всеобща радост заповядва разписките за дължими суми да бъдат изгорени публично на Форума в Рим. Щедро дарява плебса, финансира градовете, поддържа данъците умерени, и следи за административни злоупотреби, назначавайки специални упълномощени лица - куратори. Разширява държавната помощ в много сфери, подобрява пътищата и съобщенията с цел да укрепи връзките между различните територии, премахва практиката на откупуване на данъци в провинциите. Често удостоява изтъкнати провинциали, или цели селища с римско гражданство.
Добре запознат с положението в повечето провинции, императорът е способен и ефективен администратор. В същото време той се стреми да укрепи личната си власт без да накърнява авторитета на римската аристокрация. Юридически за пръв път волята на владетеля носи силата на закон, а т.нар. "съвет на принцепса", имащ дотогава частно-съвещателен характер се превръща в държавно учреждение, имащо задачата да подготвя едикти и законодателни актове. В този орган са включени видни политици и юристи, които получават заплащане за своята работа. От друга страна сенатското съсловие е на почит, а неговите членове получават високи длъжности по-често от преди. Адриан увеличава броя на имперските канцеларии и начело поставя знатни конници, най-често от родната му Испания, вместо либертини.
При Адриан е съставен т.нар. "Вечен едикт" - подробна инструкция за водене на съдебни дела, съставена от правистът Салвий Юлиан въз основа на многобройни преторски едикти от по-старо време.
Във военното дело Адриан решително скъсва с политиката на завоевания, подета от Траян, стемейки се да урежда с преговори възникналите външни конфликти. Римската империя окончателно преминава от експанзия към етап на статегическа отбрана и поддържане на границите. Тъй като много граждани отказват да служат в легионите, започват да се набират провинцилни жители, често без гражданство, а римската армия започва да се превръща в разноплеменна войска, в която обаче се запазва стандартното въоръжение и латинският език като служебен. През 122 г. е предприет поход в Британия, където е построен прочутия Адрианов вал.
Адриан е може би най-образования римски император, голям почитател на елинската култура и изкуство, за което на младини си спечелил насмешливото прозвище "гърчето". Страстен пътешественик, след като установил здраво властта си, той прекарва твърде малко време в Рим, обикаляйки надлъж и нашир почти цялата империя. По време на едно от своите пътувания, се влюбва в красивия юноша Антиной от Витиния, но след смъртта му във водите на Нил, Адриан го обожествява и издига негови светилища. През този период Антиной става образец за красота в римското антично изкуство.
Адриан се интересува от архитектура и строителство, лично проектира монументалният храм на Венера и Рома в столицата. През 120 г. той преустроява Пантеонът в Рим, най-запазената сграда от времето на Римската империя създаден по времето на Марк Агрипа и Октавиан Август. По време на неговото управление е построен и Храмът на Зевс Олимпийски в Атина. Забележителни постройки са неговия личен мавзолей, вилата му в Тибур, както и валът в Британия. Основава и застрояна град Адрианопол (дн. Одрин) в Тракия, кръстен на него самия.
В края на живота си Адриан се разболява тежко и се установява в прочутата Вила на Адриан, построена за него между 118 и 134 г., днес обявена за част от световното културно наследство. С влошването на здравословното му състояние императорът става все по деспотичен и жесток, екзекутира или заточва много от своите приближени, които подозира в зла умисъл. През 132 - 135 г. избухва въстание за независимост в Юдея, ръководено Симон Бар-Кохба ("Синът на звездата" или "Пътеводна звезда"), обявил се за месия. Римската империя си възвръща контрола над Йерусалим, след като е убит водачът на еврейската освободителна война. По заповед на Адриан околностите на храма са сринати и е основана Елия Капитолина. Евреите са прогонени от Йерусалим, а Юдея е наречена Палестинска Сирия. През 136 г. Адриан осиновява, с намерението да го направи свой наследник на трона, Луций Елий, знатен но неопитен човек, който обаче умира две години по-късно, малко преди осиновителя си. След него приобщава към управлението сенаторът Антонин, наречен по-късно Антонин Пий. Адриан умира на 10 юли 138 г. от сърдечна недостатъчност.



  
АНТОНИЙ ПИЙ

Антоний Пий
Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий (на латински Titus Aurelius Fulvius Boionius Arrius Antoninus Pius) е римски император от 138 до 161 г.
Антонин получава прозвището Пий („благочестив“) за предаността си към своя осиновител, император Адриан. Няма много документирани сведения за неговото управление, но вероятно това се дължи на относителното спокойствие и просперитет през този период, по-късно възхваляван като „Златния век на Рим“.
Наследник на благородническата фамилия Аврелии, Антонин прави успешна кариера на сенатор и управител на Сирия, достигайки консулство през 120 г., като става доверено лице на император Адриан, осиновил го през 138 г. Тогава Антонин бил задължен от Адриан да осинови Марк Аврелий и Марк Аний Вер, които било предвидено да станат императори след неговата смърт.
През своето управление Антонин успява да поддържа мира без да предприема големи походи и се справя с въстанията в провинциите Мавретания, Дакия, Египет и Германия, а в Британия, приблизително на 150 км северно от Адриановия вал, e построен още един вал против набезите на северните племена - скоти и пикти. Той получава името Антонинов вал, а в Рим издига паметна колона в чест на победите.
След смъртта на съпругата си Ания Фаустина през 140 или 141 г., императорът основава фонд за оказване помощ при издръжката на сираци и девойки от бедни семейства. Подобрява положението на робите като приравнява убийството на такъв с това на свободен. Дал им и право да търсят защита от жестокоста на господарите си пред статуята на императора.


ЛУЦИЙ ВЕР

Луций Вер
Луций Цеионий Комод Вер Арменски (на латински: Lucius Ceionius Commodus Verus Armeniacus), познат и само като Луций Вер е римски съимператор с Марк Аврелий в периода от 161 г. до смъртта си през 169 г. През 161 и 167 г. е консул.
Роден е през 130 г. и е син на Авидия и Луций Елий Цезар наследникът на Адриан починал преди него. През 138 г. младият Вер е осиновен от Антонин Пий, но за разлика от Марк Аврелий, който е осиновен по същото време, той не получава титлата цезар.
Когато през 161 г. Марк Аврелий се възкачва на трона, Вер незабавно става съимператор. Той е сгоден за Анниа Луцила - дъщерята на Аврелий, за която се жени през 164 г. и от която има 3 деца.
Въпреки че формално делял равна власт с Марк Аврелий, Вер не участвал реално в управлението. Отстъпвайки всички задължения и отговорности на своя съимператор той прекарвал времето си в пирове и удоволствия. Разкошният живот който водел струвал твърде скъпо на държавата а на него самия носела славата на прахосник и безделник. Подобно на Клавдий се обградил с много либертини които по-късно щели да манипулират управлението на Комод.
За да го избави от безпътния му начин на живот Аврелий изпратил Вер на изток срещу Партия, с която Рим водел война за контрол над Армения (162-165 г.). Луций Вер оставил военните действия в ръцете на военачалниците Авидий Касий и Стаций Приск а той самият се отдал на разюздани развлечения в Антиохия. В тази война е унищожен град Селевкия на река Тигър и дворците в партската столица Ктезифон са изравнени със земята от Авидий Касий през 164 г. Връщайки се от кампанията, Вер е удостоен с триумф и титлата Арменски.
Умира през 169 г. в Рим на връщане от съвместен поход с Марк Аврелий срещу германите.


МАРК АВРЕЛИЙ

Марк Аврелий
Марк Аврелий Антонин (на латински: Marcus Aurelius Antoninus) е римски император и философ. Родил се е в Рим в семейство, имащо испански корени (и консули от предшествениците) - Аний Вер Старши. Син е на претора Марк Аний Вер и богатата Домиция Луцила, дъщеря на Публий Калвизий Тул Рузон (консул 109 г.) и Домиция Луцила Старша и роднина на император Адриан. Внук е по баща на Марк Аний Вер (три пъти консул) и на Рупилия Фаустина. Брат е на Ания Корнифиция Фаустина. Сестрата на баща му Фаустина Стара е съпруга на римския император Антонин Пий и майка на Фаустина Младша.
Шурей на бъдещия император Антонин Пий. Семейството му имало голямо грънчарско производство в покрайнините на Рим. При раждането си получил името Марк Аний Вер. Той се ползвал с благосклонността на императора Адриан, който лично се грижел за неговото възпитание и го готвил да заеме висшия пост в държавата. През 138 г. Адриан, на когото оставали само няколко месеца живот, осиновил Антонин Пий, но с условие, че той ще осинови веднага Марк (след осиновяването името му става Марк Елий Аврелий Вер и Луций Цейоний Комод, а през 130-169, след осиновяването, Луций Елий Аврелий Комод), като следващи кандидати за престола.
През 145 г. Марк Аврелий се оженил за братовчедката си Фаустина Младша, дъщерята на Антонин Пий и Фаустина Старша, която му родила 13 деца. Около 146-147 г. той спрял да се занимава с риторика и приел учението на Епиктет, като станал убеден стоик.
За живота на Марк Аврелий в този период до 161 г. практически нищо не е известно. След смъртта на Антонин Пий в 161 г., Марк Аврелий бил провъзгласен за император. Той веднага поискал от Сената да бъдат предоставени равни с неговите права на Луций Комод (той е известен още като император Луций Вер). Това бил първият случай на съвместен принципат в Римската империя. За да се заздрави връзката между императорите, дъщерята на Марк Аврелий - Ания Луцила била сгодена за Луций Комод.
Практически цялото управление на Марк Аврелий, който по своята природа бил склонен към войни, било подчинено на предотвратяване на военните конфликти. Отначало империята била заплашена от въстание в Британия и нападение на германските племена. Когато спокойствието на запад било възстановено, партите завоювали Армения и разгромили две римски армии в Сирия. Там се отправил Луций Комод, Армения била отвоювана (163-164), вражеската столица Ктезифонт била завадяна, а Месопотамия станала зависима от Рим (165-166). Сред войската се разпростанила зараза, което накарало римляните да изоставят завоеванията и да се оттеглят. Когато се връщал с победните войски в империята била донесена и смъртоносна болест, епидемията от която предизвикала ужасни опустошения сред населението. След чумата последвали други бедствия: глад, наводнения, земетресения. През 166 г. германците успели да нахлуят даже в северна Италия, но през 168 г. те били изгонени от империята. През 169 г. Луций Комод умрял по време на кампания и Марк Аврелий останал едноличен император. През същата година имперските съкровища били продадени на търг, за да се финансират военните действия и от 170 до 174 г. Марк Аврелий се намирал при действащата дунавска армия, която воювала с маркоманите и квадите.
Избухналото въстание на овчарите в Северен Египет било потушено в 175 г. от Авидий Касий - талантлив пълководец, имащ големи пълномощия на изток. На свой ред обаче той се обяв ил бързо потушен, а Касий убит, но това принудило императора да напусне Дунавските области и да остави завоюването им недовършено. На север от Дунав били създадени области, в които римляните позволявали да се заселват варварски племена срещу задължението от тяхна страна да защитават римската граница. Това били първите стъпки за заселване на чужденци в покрайнините на империята. Марк Аврелий, след потушаване на бунта на Касий, продължил своята обиколка на изток и през 176 г. отпразнувал в Рим своя триумф след осемгодишно отсъствие. Вероятно тогава била въздигната триумфалната колона на Марк Аврелий (през 1589 г. на нея била поставена статуята на апостол Павел). През 177 г. Марк Аврелий направил сина на Комод свой съуправител. Но мирът не продължил дълго, а обстановката по Дунавската граница отново изисквала неговото присъствие там. През 178 г. римляните постигнали важни победи по Дунав, но те не били окончателни.
Марк Аврелий умрял внезапно най -вероятно от чума. Два дни преди смъртта си той представил Комод пред своите приятели и войската като бъдещ император.



КОМОД
 
Комод
Комод (Луций Аврелий Комод) е римски император, син на Марк Аврелий, последният представител на Антонините. Той е първият император "роден в пурпур" т.е. през управлението на баща си. Макар неопитен и психически неуравновесен, в първите години управлявал добре, благодарение на своите съветници. Впоследствие надделяла страстта към състезанията, към зрелищата и грижите за държавата били изоставени.
Отказвайки се от експанзионистична политика в други области на империята, сключил мир с даките и сарматите. По време на неговото управление имало вълнения в провинциите Британия, Германия и Дакия, но те били овладени с помощта на армията. Комод създал африканския флот.
Популистката му политика направила Комод почитан сред народа, но скоро станало ясно, че неговото управление слага края на епохата на т.нар, "петима добри императора". Груб, жесток, поклонник на зрелища, той практически не се занимавал с държавни дела. Годините на неговото управление се характеризират с огромни разхищения на държавните пари.
Държавното управление при Комод било силно занемарено и в упадък, финансите - вечно недостатъчни. Конфискацията на имущество на богати граждани само отлагало проблемите и натрупвало враждебност. Положението на хората се влошавало, икономиката била в застой. Ветеранът Матерн от Галия оглавил бунтовническа армия от дезертьори, роби и бедняци, превземал и ограбвал градове, освобождавал затворници. При опита си да се добере до Рим и да убие императора, армията на Матерн била разбита от крупни части на редовната войска.
Отличавал се с невероятна физика и външен вид, владеел до съвършенство да борави с меч, копие, лък и всякакъв друг вид оръжие. С това достойнствата му се изчерпват.
Древните историци поставят акцент върху покварената природа на Комод, като пренебрегват средата в която се е оформил. Майка му Фаустина Младша била известна с лекомислието и похотливостта си, а императорът рядко виждал сина си заради постоянните военни ангажименти. Комод имал още 9 сестри, той бил най-младият в семейството, родил се в годината когато баща му заел трона и веднага бил предопределен за наследник. Въпреки опитите на Марк Аврелий да възпита сина си според своите представи, той останал слабо образован, повърхностен и инфантилен, податлив на лошо влияние и скоро се опорочил под въздействие на обкръжението си.
Превърнал двора на Палатин в средище на изтънчен разврат и необуздан разкош, за разлика от разумните си предшественици, Комод не познавал задръжки и мярка.
В неговия харем имало няколкостотин жени и също толкова млади момченца. Според думите на съвременниците му, той изпробвал всички начини за разврат. Сред неговите пристрастия били носенето на женски дрехи и играта на лекар с препариране на живи хора. Бил близък с известния лекар Гален, който го посветил в тънкостите на човешкото тяло чрез аутопсии на живи и мъртви хора.
Обожавал да влиза в ролята на гладиатор, въпреки, че стъпването на свободни хора на гладиаторската арена се считало за безчестие (лат. infamia). Добре знаел този занаят и владеел меча. При това не се стеснявал да излага на показ своите таланти. Считайки се за въплъщение на Херкулес, облечен в лъвска кожа, пред очите на поданиците си се биел на арената и убивал диви животни. Понякога излизал с боздуган в ръка, с който размазвал главите на слепи и недъгави хора. От специална платформа убил 100 лъва с копия, без да пропусне нито веднъж, пронизал слон с помощта на дълга пика, безпогрешно улучвал диви зверове с лъка си. Провел 735 битки, както за собствено удоволствие, така и за забавление на тълпите - за пръв и последен път обикновените хора прииждали от всички краища на световната империя, за да бъдат свидетели на подобно зрелище!
Изисквал да бъде обожествяван и приемал високопарни титли. Преименувал Рим в "Колония на Комод". Бил поклонник на източните култове. На главата си носил изображение на бог Анубис. Участвал в самоизтезателни религиозни ритуали.
Отъждествявал се с Херкулес и изисквал от Сената да го наричат не Комод, син на Аврелий, а Херкулес, син на Юпитер. По негово настояване месец август започнал да се нарича комодски, а септември - херкулес, октомври - непобедим, ноември - преодоляващ, а декември - амазонски. Сенатът не възразявал и удовлетворявал всички приумици на императора.
В края на управлението си съвсем загубил разсъдък, отрекъл се от образа на Херкулес и приел името на наскоро починал гладиатор, негов личен любовник. Дори се преселил в глади В първите години на своето управление (183 г.) императорът станал жертва на опит за убийство, организатор на който били роднини на сестрата на Комод, Ания Луцила. Пратили при императора убиец, който обаче издал своето намерение като заявил на Комод: "Ето, какво ти изпраща Сената" и в този момент бил хванат от охраната. Всички заговорници били убити, а Луцила изпратена на остров Капри, където починала след няколко години.
След този случай Комод станал много подозрителен и тираничен, започнал панически да се бои от заговори и за всяко малко свое подозрение, отсъждал смърт. Най-вече намразил Сената, считайки го за основния си враг. Своята жена Брутия Криспина убил, след като я уличил в прелюбодеяние.
Доколкото императорът живеел във въображаем свят и имал специфична представа за реалността, решенията по държавните въпроси били в ръцете на неговите фаворити. В началото влияние на императора оказвал неговия адютант и любовник Саотер, но той бил скоро убит. Следващите три години на управлението влияел съпрефектът на преторианците Тигидий Пирен. Той бил особено непопулярен сред Британските легиони, които в края на краищата поискали от императора да махне всесилния сановник. Пирен бил обвинен в намерение да заеме трона и по заповед на Комод, той, жена му и децата били убити от преторианците. След този случай Комод си направил необходимите изводи и командирите на преторианците започнали да се сменят с главозамайваща бързина. Така длъжността загубила своето значение. На императора вече влияел освободения роб Клеандър, който получил изключителната титла «кинжал» (лат. a pugione). При него разцъфтяла невиждана корупция. Масово се търгували постове, провинции и съдебни решения. За една година той успял да продаде титлата консул 25 пъти.
През 190 г. противници на Клеандър предизвикали недостиг на продоволствия в столицата, което довело до вълнения. Клеандър опитал да използва преторианската гвардия, за да ги потуши и тогава освирепелия от глад народ обкръжил императорския дворец и поискал смъртта му. Комод, без да се колебае, изпълнил искането на народа.
Преторианците били по-разпуснати от всякога, недисциплинирани, нелоялни и арогантни, те лесно получавали увеличения на заплатите и премии от слабохарактерния император. В последните години на Комод преторианския префект Квинт Емилий Лет се ползвал с абсолютна власт. Той не искал да последва съдбата на предшествениците си. На 1 януари 193 г. Комод се канел да отпразнува своето встъпване на поста консул и искал да се появи на церемонията в гладиаторски вид. Този негов план така и не се осъществил. Новият преториански префект Квинт Емилий Лет, любовницата на императора Марция и придворния Еклект взели решение да се отърват от неадекватния император. Градският префект Пертинакс се присъединил към заговора в замяна на обещанието, че ще бъде следващия император. Марция дала на Комод отровено вино. Отровата не дала очаквания ефект и тогава императора бил задушен от бореца Нарцис, с когото Комод се упражнявал в борба. Това се случило на 31 декември 192 г.
Сенатът одобрил тази постъпка незабавно обявявайки Комод за враг на отечеството. Разярените сенатори и тълпата искали да хвърлят тялото му в Тибър, а името му да бъде заличено навсякъде, но Пертинакс не позволил това да се случи. Тялото на Комод било погребано тайно.
Със смъртта на Комод завършило златното време на Римската империя, започнала епоха на нестабилност и упадък на античната средиземноморска цивилизация...





Пертинакс
ПЕРТИНАКС
Публий Хелвидий Пертинакс е провъзгласен за римски император на сутринта след убийството на Комод на 31 декември 192 г.
Неговата кариера, преди да стане император, е документирана в Historia Augusta. Син е на освободения роб Хелвидий Сукцес. Пертинакс учи гръцка граматика, а после и сам започва да преподава. Но тъй като тази работа не му носи достатъчно пари, с помощта на Лолиан Авит, който е патрон на неговия баща, Пертинакс става центурион. След това, по време на управлението на император Антонин Пий, заминава за провинция Сирия като началник на кохорта. Става водач на легион, после управлява рейнската флотилия, а след това е сенатор и консул. Командва дунавската армия. Управлява последователно римските провинции Мизия, Дакия, Сирия, Британия и Африка. Занимава се с продоволствието на Рим и e градски префект.
Когато, след убийството на Комод, римския сенат го избира за император, Пертинакс предприема редица мерки за да укрепи положението в разклатената империя. Той разрешава на всеки да заеме толкова пустееща земя, колкото може да обработва. Опитва се да възстанови морала и порядките в преторианската гвардия, които са развалени при управлението на Комод. Неговата политика на икономии и строга дисциплина го прави много непопулярен сред армията и плебса в Рим. С думите "Предпочитам да управлявам една бедна Република но честно, отколкото да събирам пари по безчестен начин!" Пертинакс отказва да набави средства чрез проскрипции и конфискация на имущество на богати граждани както правят много тирани преди него.
Преторианците остават излъгани в очакването си да получат богати подаръци от императора и организират няколко неуспешни покушения срещу него. Връх на недоволството става убиването на няколко офицери, които подготвяли смъртта му. Въоръжени войници нахлуват в Палатинския дворец, където Пертинакс е убит след само около 80 дневно управление.


ДИДИЙ ЮЛИАН

Дидий Юлиан
Марк Дидий Север Юлиан (на латински: M. Didius Severus Iulianus) е римски император от 28 март до 1 юни 193 г., след като "купува" властта от преторианската гвардия, които убиват прешественика му.
Юлиан е син на Квинт Петроний Дидий Север и Емилия Клара.Негови братя са Дидий Прокул и Дидий Нумий Албин. Датата му на раждане според Касий Дион е 30 януари 133 г., и 2 февруари 137 г., според Historia Augusta. Отгледан е от Домиция Луцила, майката на римския император Марк Аврелий.С нейна помощ, той успява на много ранни години да стане част от vigintivirate, като първа стъпка към политическа кариера. Жени се за римлянка на име Манлия Скантила и около 153 г., тя ражда неговото единствено дете Дидия Клара.
Последователно заема постовете квестор, , след това едил, и после около 162 г. Дидий Юлиан става претор.
След убийството на Пертинакс преторианците обявили търг за императорският трон. Предложилият най-висока сума от пари във вид на подарък бил одобрен за император от гвардейските части и получил подкрепата им. Това бил богатия сенатор Дидий Юлиан, който дошъл пиян на търга и обещал по 25000 сестерции на войник.
Безсрамната продажба на властта доказала корупцията на преторианската гвардия и накарала негодуващите граждани да изпратят апел за помощ до губернатора на Сирия Песцений Нигер. Други двама военачалници Клодий Албин и Септимий Север също се отзовали на апела. Това дало началото на невиждана гражданска война продължила 4 години.
Пръв Септимий Север пристигнал в Рим от Панония. Дидий Юлиан побързал да го признае за съвладетел и да приеме името Север в опит да го направи съюзник. За двата месеца управление Юлиан бил загубил благоволението на преторианците понеже станало ясно, че не може да им изплати всичко обещано за награда. При пристигането на Север в Рим, бившият император бил изоставен в двореца си, където бил намерен и обезглавен от врага.
Силно непопулярен заради начина, по който получил властта Дидий Юлиан нямал нужната сила да овладее почти безнадеждната ситуация, в която попаднал поради собствената си суетност и самозабравяне. Той нямал и тази жестокост, с която да сплаши и овладее както противниците, така и малкото си поддръжници; затова и станал тяхна жертва.




СЕПТИМИЙ СЕВЕР

Септимий Север
Луций Септимий Север (11 април 146 - 4 февруари 211) е римски император от 9 април 193 до 211 г. Неговото управление дава начало на нова епоха от развитието на империята, в която провинциалната периферия добива преимущество пред центъра Рим и започва да доминира във всички сфери на обществения и стопански живот. Той основава династията на Северите.
Луций Септимий Север е роден в Лептис Магна (62 мили югоизточно от Картаген, провинция Либия, на северния бряг на Африка) и умира в Еборакум (Йорк), в римската провинция Британия. Той е потомствен наследник на романизирана либо-финикийска или пуническа фамилия, факт който не пропуска да демонстрира като владетел: издигнал статуя на Ханибал в Рим, не прикривал африканският си акцент, а родната му сестра дори не говорела латински. Женен за сирийката Юлия Домна, баща на бъдещите императори Каракала и Гета.
Започнал кариерата си като дребен провинциален чиновник, през 172 г. император Марк Аврелий го прави сенатор. През 190 г. Септимий Север става консул, а през следващата година получава от император Комод (наследил на трона Марк Аврелий) командването на римските легиони в Панония.
След убийството на Комод римския сенат избрал за император Хелвидий Пертинакс, който бил зет на Марк Аврелий. Няколко седмици след избирането му обаче той бил убит. В Рим преторианците били подкупени за да издигнат Дидий Юлиан за император. В това време легионите в римската провинция Сирия провъзгласили Песцений Нигер, а тези на запад, в Британия и Галия обявили Клодий Албин. Дунавската армия, която била най-силна, издигнала за император Септимий Север. Разразила се жестока вътрешна борба за власт в империята продължила няколко години, в които провинциалният елит от различните части на империята формирал фракции, които се стремяли да наложат своя избраник с подкрепата на местните войски.
През юни 193 г. Септимий Север с ускорен марш бързо влязъл в Рим, отстранил Дидий Юлиан и започнал преговори с другия претендент за императорския трон Клодий Албин, като му обещал да го направи свой помощник и наследник. Целта му била да спечели време, за да се пребори с другия съперник - Песцений Нигер. През 195 г. в битка при Антиохия Песцений Нигер бил убит. Последвал нов конфликт. Албин пожелал да поеме властта в Рим подстрекаван от голяма група сенатори. През 197 г. след сблъсък на легионите на Клодий Албин и тези на Север в унищожителната битка при Лугдунум (дн. Лион, Франция), Септимий Север удържал победа и така получил пълната власт над империята отсранявайки всички свои съперници.
Междувременно той разпуснал преторианците, доказали се като разпусната и корумпирана клика, опасна за живота на императора. Разжалвани, бити и изгонени полуголи от Рим техните места са запълнени от нова преторианска гвардия съставена от 50 хиляди верни войника. Част от уволнените бивши гвардейци се организирали в разбойническа банда която няколко години ограбвала градовете в Италия предвождана от някой си Була.
Интелигентен и решителен управник, Септимий Север бързо въвел нови порядки в управлението увеличаващи ролята и правомощията на владетеля и даващи преимущество на провинциалният елит, особено на свързаните с императорското семейство африкански, финикийски и сирийски знатни фамилии. Предприел сурови мерки за да подтисне опозицията на омаловажения Сенат, когото открито пренебрегвал. Намалил влиянието на благородниците от Галия и Испания, като изместил на преден план тези от Африка и Изтока. Италия принизил до статут на провинция администрирана от него с титлата проконсул. Облагодетелствал градовете в Панония и Либия, дарявал жителите им с римско гражданство, а на град Александрия дал широка автономия.
Поради недостиг на доброволци по времето на Септимий Север легионите започнали да се попълват не само от римски граждани, но и от чужди войници, наемници от изтока и варвари. Той увеличил двойно заплатата на легионерите, спрямо тази от времето на Август и те вече получавали по 500 денария, а по време на походи била двойно по-голяма. Освен това за да възнагради и привлече повече войниците той им дал пълните права на граждани - за разлика от преди легионерите вече можели да се женят и търгуват. Мнозина офицери верни на династията били назначавани на важните държавни постове. Според съвременници това развалило дисциплината в армията и по-късно повлияло пагубно на политическият живот проправяйки пътя към т.нар. епоха на войнишките императори.
В началото на своето управление Септимий Север предприел множество интензивни военни действия, за да наложи своята власт и да защити Римската империя от нападения на варварите. През 193-4 воювал с партските съюзници на Песцений Нигер. През 198-9 година предприел нов голям поход срещу Партия в Южна Месопотамия, завзел важните градове Селевкия и Ктезифон, а след ограбването им се оттеглил и сключил мир.
В края на живота си Септимий Север водил битки в провинция Британия срещу племената пикти и скоти. Възстановил пограничните укрепления на император Адриан (Адриановия вал) преди да се разболее и умре в град Еборакум на 4 февруари 211 г. Дион Касий казва, че преди да умре императорът казал на двамата си сина: "Бъдете дружни! Давайте на воините и не обръщайте внимание на другите!".
След смъртта му през 211 г. за императори били обявени от Сената, неговите двама сина - Каракала и Гета, които били съветвани от съпругата на починалия император - Юлия Домна.



КАРАКАЛА

Каракала
Каракала, роден като Луций Септимий Басиан и по-късно наречен Марк Аврелий Север Антонин Август e римски император през периода 211-217. Прякорът му идва от качулатите туники (вид ямурлук), които носел и раздавал на народа.
Роден е в Лугдунум (дн. Лион) през 186 в семейството на бъдещия император Септимий Север и Юлия Домна. Когато през 193 г. баща му се впуска в борбата за императорска власт, едва 8-годишен неговият син получава ранг цезар (ок. 195 - 196 г.) и го придружава през повечето време. След като Септимий Север окончателно утвърдил властта си над цялата империя, той издигнал Антонин Каракала в август (198), а на по-младия си син Гета дал ранг цезар. Двамата били определени за наследници, но не се понасяли и отношенията им постепенно се превърнали в непрестанна вражда. В детството си Каракала се отличавал с дружелюбен, весел и милостив характер. Когато пораснал, у него настъпила промяна - станал затворен, мрачен и раздразнителен, склонен към жестокост и коварство. Историците отдават тази промяна на сложната и напрегната обстановка, която заобикаляла младия престолонаследник. През 202 Антонин бил сгоден за Плавтила, дъщерята на преторианския префект Плотиан, но през 205 той бил уличен в заговор срещу императорското семейство и убит, а Плавтила била заточена на остров Липара. По-късно била убита по желание на Каракала, който никога не се оженил повече.
Колкото повече възмъжавал Каракала, толкова повече се усилвали отрицателните му качества и враждата с брат му Гета, комуто завиждал, че е любимец на баща им. През 208 - 211 г. братята придружили Септимий Север на поход срещу скотите и пиктите в Британия. Каракала показал острия си нрав в скандали с баща си и брат си, заплашвайки дори да ги убие. Това огорчило Север и ускорило болестта му, от която не след дълго починал. Преди да склопи очи старият император им завещал властта със заръката да бъдат щедри с армията и да не се карат. След края на похода братята се върнали в Рим отделно, а дворецът Палатин бил разделен на 2 части с 2 отделни входа. Всеки се опитвал да отрови другия, но безрезултатно. Двамата усилено привличали привърженици и, въпреки опитите на Юлия Домна да ги примири, те се готвели да поделят империята, като Каракала щял да вземе западната част, а Гета изтока.
След кратък период на съвместно управление Гета загинал от ръката на брат си. При един от поредните опити на Юлия Домна да сдобри синовете си, Каракала, разгневен от думите на по-малкия си брат, извадил скрит меч и го убил. Разтичал се като обезумял из коридорите на двореца, викайки, че едвам се е спасил от покушение. Втурнал се в лагера на преторианците, където обявил, че награждава всеки от тях с 2500 драхми в чест на спасението и единовластието си. По думите на древните историци за 1 ден изхарчил всичко, което Септимий Север събирал в продължение на 18 години. За никого не било тайна истината, но мнозина се примирили с властта на братоубиеца, който обожествил Гета с думите: "Нека да е божествен, стига само да не управлява". Знаейки, че брат му приживе имал повече привърженици от него, които съжаляват за смъртта му, организирал техни арести и екзекуции по обвинението, че са врагове на държавата. Във вълната от насилие, заляла империята около година, над 20000 души, главно сенатори и знатни, намерили смъртта си. Загинал и известният юрист Папиниан поради несъгласие с политиката на императора и мъглявото обвинение, че е "приятел на Гета".
За да спечели популярност, Каракала организирал масови зрелища и раздавания, увеличил войнишките заплати, започнал строеж на огромни бани. Задушил опозицията сред Сената и нобилитета и вече пълновластен господар, Каракала срещнал нов проблем - липсата на пари, породен от прахосническото начало на управлението му. Усиленото монетосечене породило девалвацията на денария (обезценил се на ок. 40-45 % сребро) и въвеждането на двоен денарий "антониниан" (всъщност 1,5 пъти по-тежък от денария). Конфискациите на имущество на богати граждани и увеличените данъци не спомогнали особено за попълвание на хазната.
Финансовата криза била донякъде преодоляна чрез хитър ход, предложен от съветниците на императора. Това било издаването на едикт, повеляващ, че всички свободни жители на Римската империя придобиват статут на граждани - Constitutio Antoniniana, или т.нар. Едикт на Каракала от 212 г. Заедно с формалното добиване на права мнозинството от населението добивало и задължения, сред които и увеличен брой данъци и такси. Ето защо едиктът не бил посрещнат с въодушевление и се споменава мимоходом от древните автори. Днешните историци обаче считат Едикта на Каракала за един от най-важните документи, ознаменуващ края на процеса на изравняване на старите римски граждани и обикновеното население на провинциите, превръщащ жителите на цялата империя в равноправни помежду си поданици на императора. Разбира се, привилегията на римското гражданство отдавна била загубила съдържание и всички признати за граждани си оставали политически безгласни, без да получат почти никаква полза от новия си статус. Сред преките последици от едикта обаче са увеличаването на данъчното тегло върху населението предопределящ началото на упадъка на градските центрове в държавата.
Отложил временно проблемите, назряващи в управлението на държавата, Каракала се впуснал в бурно и суетно царстване, което щяло да стане забележително в историята с неговата екстравагантност и свирепост. Бил голям почитател на Александър Македонски комуто подражавал, но в сравнение с него качествата му били много скромни. Каракала дал големи правомощия в Рим на майка си Юлия Домна, а той самият се отправил на военни походи по Рейн и Дунав. Юлия Домна управлявала разумно, но поради разхищенията на императора за дворцов разкош и войни финансите вечно не достигали. Когато майка му веднъж се оплакала от празната хазна, Каракала отговорил: "Не се безпокой, майко, докато държа това, нищо няма да ни липсва!" - и посочил меча си. Каракала бил верен последовател на бащиния си съвет да угажда на войниците, а останалите да пренебрегва. За 5 години увеличил заплатите им тройно.
През 213 - 215 римляните воюват с карпи и язиги, а след това с германски племена по Горен Дунав. В Югоизточна Дакия са построени серия от валове за защита от степните племена северно от Дунав. Говорело се, че постигнал първоначален успех не благодарение на пълководчески умения, а на измама и коварство. Войната с варварите обаче се затягала, поради което Каракала решил да се добере до мир чрез солиден подкуп. Въпреки че не постигнал реална победа, той празнувал триумф и се преизпълнил с увереност като "Нов Александър". Към това време се отнася завършването на величествените Бани на Каракала, най-големите в Античността. Това всъщност бил гигантски развлекателен комплекс, включващ освен разнообразни бани и басейни също и театър, библиотека, одеон, спортни площадки, магазини и др.
Посредствен командир, Каракала бил неуморим воин, роден за живота на легионер. Физически силен въпреки дребния си ръст, той смайвал и спечелвал войниците си със своята упоритост, енергия и презрение към удобствата. Той копаел окопи и работел наравно с тях, задоволявал се с войнишка дажба, рядко се качвал на кон, предпочитал да върви пеша заедно с простите легионери. Германите и другите варвари почитали Каракала, защото сключил мир с тях, и според летописецът Херодиан "Често свалял римския плащ от раменете си и го сменял с германски дрехи; виждали го в плащ със сребърна везба, какъвто носят самите германци. Слагал си светли изкуствени коси и ги сресвал по германски...". Явния популизъм и варваризация на императора не била по вкуса на знатните и той скоро бил заклеймен от традиционалистите в Рим като груб варварин. Въпреки това новата мода се разпространявала сред народа, а тогата вече била отживелица. Каракала станал почитател на Изида и други източни култове, които се отличавали с крайности, бил изключително суеверен и непрестанно се допитвал до гадатели и астролози, виждайки навсякъде заговори срещу себе си.
През втората половина на управлението си Каракала се насочил на изток. Той подготвял мащабна кампания срещу Партия, в която искал да достигне успехите и славата на своя любимец Александър Велики. През 215 г. пристигнал в Александрия, Египет, един от най-големите градове в империята, където дочул че се разпространяват обидни насмешки по негов адрес. Населението го наричало "Александър Гетски", намеквайки за братоубийството му. Носели се слухове и за кръвосмешение с майка му Юлия Домна. Пристигайки Каракала поканил младежите от града в цирка под предлог че организира зрелища, обградил сградата с личната си гвардия и заповядал събралите се да бъдат изклани до един. След това някои квартали на града били разграбени и разрушени от вилнеещи войници.
През 216 нападнал Партското царство, след което предложил мир и съюз, но преди да дочака отговора на владетеля Артабан, отново нахлул в Асирия, избил местната партска аристокрация и разрушил семейната гробница на Арсакидите в Арбела. След връщането си в Сирия запланувал ново нахлуване, но през пролетта на 217 бил убит от личен охранител, докато облекчавал естествените си нужди край един път близо до Каре. Заговорът бил организиран от преторианските префекти, единият от които - Макрин, след това взел властта.
Смъртта на Каракала била посрещната с ликуване сред народа и в Сената, но с най-дълбока скръб сред войниците, които дълго не искали да повярват в това. Той оставил след себе си смесени спомени. За християните, които преследвал, а и за повечето от жителите на империята, Каракала бил въплъщение на злото. Външният му вид бил сравняван с този на звяр, с навъсен и свиреп поглед, косата му била посивяла, а още нямал 30 години, страдал от нервност и епилепсия, похотливостта му била безгранична. Древните историци са особено критични към него.



ГЕТА

Гета
Публий (Луций) Септимий Гета е римски император, заедно с баща си Септимий Север и по-големия си брат Каракала в периода 209-211 г..
Роден няколко години след брат си докато Септимий Север бил още провинциален чиновник, Гета също бил предопределен за наследник не без инициативата на майка си, но той бил винаги на заден план след Каракала. От ранни години между двамата братя съществувала вражда която по-късно добила драматичен облик и станала причина за убийството на Гета от собствения му брат.
Съществуващото съперничество и взаимна неприязън между Каракала и Гета нарастнала след като Септимий Север споделил със сина си властта на августите (209) и така го изравнил по ранг с брат му (Гета бил дотогава само цезар). За пред обществото императора бил изградил образа на сплотено и щастливо семейство, но въпреки това постоянно лъсвали дрязгите в него, който Север напразно се опитвал да заличи.
Тримата съвладетели водили заедно похода в Британия, където след смъртта на баща си (февруари 211) братята наследили заедно властта над Римската държава. Двамата прекратили войната възможно най-бързо и се върнали в Рим като минали по различни пътища и празнували два отделни триумфа. По пътя всеки се опитвал да подкупи готвачите да отровят храната на другия и изпращал съгледвачи и убийци, но никой не успявал да убие другия поради силната охрана. Каракала и Гета разделили дори двореца на Палатин и въпреки опитите на Юлия Домна да ги вразуми обмисляли разделение на цялата империя.
Славата на Гета като внимателен и щедър младеж дразнела брат му който бил зле известен с лошия си темперамент и грубите си обноски. Докато Каракала се стремял да спечели армията Гета бил по-популярен сред народа и Сената благодарение на съвестното и милостиво отношение, което демонстрирал към хората. Водел изтънчен начин на живот, но се стремял да бъде пестелив в държавните финанси за което не си спечелил мнозинството от войниците. Трудно е да се каже доколко личността на Гета има общо с образа който притежавал несъмнено засилил се след смъртта му като антипод на злонравния си брат.
Главата на младия Гета, Глиптотека, Мюнхен
Когато след поредната свада между двамата Юлия Домна ги извикала при себе се в опит да ги помири Каракала извадил меч и пронизал Гета, който издъхнал в прегръдките на майка си. Убиецът се постарал да докаже на околните, че е бил нападнат и се е защитавал, но не успял да убеди никого. Отначало проклел спомена за брат си (Damnatio memoriae), но после го обожествил, за да омаловажи престъплението си.


MACRINUS

Macrinus
Маркъс Opellius Macrinus (около 165 - юни 218) е римски император за четиринадесет месеца в 217 и 218. Macrinus was the first emperor to become so without membership in the senatorial class. Macrinus е първият император да стане това без членство в сенатски клас. Macrinus was of Berber descent  . Macrinus е от берберски произход.




DIADUMEDIAN

Diadumedian
Диадумениан е римски император, цезар (217 г.-218 г.), август (218), син на Макрин (217 г. - 218 г.). Баща му споделил титлата на владетел с малолетния си син, за да спечели симпатиите на войниците, сред които се говорело че, се е появил на бял свят с родилна ципа на главата, имаща формата на императорски венец. Името Диадумениан означава "увенчан". След падането на Макрин, неговият син бил намерен и убит от войниците на Елагабал, който получил главата му като трофей.





АЛЕКСАНДЪР СЕВЕР

Александър Север
Александър Север (Marcus Aurelius Severus Alexander), роден като Марк Юлий Гесий Алексиан, е римски император от династията на Северите, който управлява от 222 до 235. Син е на сирийския провинциален магистрат Гесий Марциан и Юлия Мамея, дъщеря на Юлия Меса, по-голямата сестра на императрица Юлия Домна. Далечен роднина на Септимий Север, като император той приема от преторианците неговото фамилно име, за да придаде повече авторитет на управлението си.
Баба му Юлия Меса твърдяла че той и братовчед му Елагабал са незаконни синове на Каракала, за да спечели лоялността на войниците срещу узурпатора Макрин. Когато Елагабал бил обявен за император цялото семейство се преместило да живее в Рим. Скоро обаче управлението на малолетния владетел се оказало провал поради неговата неконтролируема ексцентричност. С цел да запази властта в рамките на фамилията пресметливата Меса организирала убийството и замяната на Елагабал с доста по-послушния и умерен Алексиан, който променил името си на Александър Север. Непълнолетният император бил изцяло под контрола на своята баба, а след нейната смърт фактическия управник била неговата властна майка Юлия Мамея. Макар добронамерен и способен Александър Север бил много отстъпчив и безхарактерен. Дълго след като станал пълнолетен той се подчинявал на майка си, която вземала всички решения вместо него.


КОНСТАНТИН I ВЕЛИКИ

Константин I Велики
Флавий Валерий Аврелий Константин (27 февруари 280 г.[1]–22 май 337 г. от н.е.), по-известен като Константин I (в римокатолическия свят) и Константин Велики или Свети Константин (в източноправославния свят), е римски император, провъзгласен за Август от войските си през 306 година, който управлява Римската империя до своята смърт. Той е първият християнски римски император, чийто Милански едикт слага край на институционализираното преследване на християните в империята.
Византийският литургичен календар, използван от Източноправославната църква и източнокатолическите църкви с византийски обред, почита Константин и неговата майка Елена като светци на 21 май. Въпреки че той не е включен в списъка със светци на Латинската църква, която почита няколко други мъченици за християнската вяра с името Константин, той е удостоен с титлата „Велики“ за своите приноси към християнството.

През 324 година Константин обявява решението си да превърне Византион в Нов Рим и на 11 май 330 г. официално провъзгласява града за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на Константинопол (от гръцки език: Κωνσταντινούπολις - Градът на Константин), след смъртта на Константин в 337 и остава столица на Византийската империя за повече от хиляда години
Ранни години
Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия)[1] в провинция Мизия на 27 февруари 272 или 282 г., според „Константин, Владетел на християнския свят“, като дете на римския военачалник Констанций Хлор и първата му съпруга Елена. Дъщеря на ханджия, тя има изключително властна роля в живота на сина си. Баща му е принуден от император Диоклециан да напусне майка му около 292 г., за да се ожени за Флавия Максимиана Теодора, дъщеря (или доведена дъщеря) на западноримския император Максимиан. След смъртта на баща си Константин I напълно реабилитира своята майка Елена като „Августа, майка на Цезар“. Теодора ражда шест деца, полубратя и полусестри на Константин, включително Юлий Констанций.
Младият Константин получава отлично образование, започва да говори свободно гръцки език и се увлича по философията. След назначаването на баща му за единия от двамата цезари от тетрархията през 293 Константин служи в двора на Диоклециан в Никомедия. През 305 и двамата августи, Диоклециан и Максимиан, абдикират и Констанций приема от Максимиан поста западен август. Въпреки че са налице двама легитимни синове на императори (Константин и Максенций, синът на Максимиан), и двамата са пренебрегнати при предаването на властта. Вместо това за цезари са назначени Флавий Валерий Север и Максимин Дая. Вследствие на това Константин напуска Никомидия, за да се присъедини към баща си в Галия. Констанций обаче се разболява по време на експедицията срещу пиктите в Каледония и умира на 25 юли 306 г. в Еборакум (Йорк). Военачалникът от алемански произход Хрок и войските, верни на Констанций, незабавно провъзгласяват Константин за август. При тетрархията наследяването на властта от Константин е с несигурна легитимност. Докато Констанций като август е можел да създаде нов цезар, Константиновите (или по-точно тези на войските му) претенции към титлата август игнорират системата на наследяване, установена през 305 г. Поради това Константин иска от източния август Галерий да бъде признат за наследник на бащиния си трон. Галерий му дава титлата цезар, утвърждавайки властта на Константин над териториите на неговия баща и повишава Север в август на Запада.
Владетел на Запада 
Константиновият дял от империята включва Британия, Галия, германските провинции и Испания. Той стои начело на една от най-големите римски армии, разположена по дължината на важната Рейнска граница. Галия е един от най-богатите региони на империята, който обаче пострадва силно по време на Кризата на Третото столетие. Много райони са обезлюдени, а градовете — разрушени. По време на престоя си в Галия, от 306 до 316 г., Константин продължава усилията на баща си за подсигуряване на рейнската граница и възстановяване на Галските провинции. Главната му резиденция по това време е Трир.
Веднага след повишаването му в император, Константин изоставя Британската кампания на своя баща и се връща в Галия, за да потуши бунта на франките. Друга експедиция срещу франкските племена следва през 308 г. След победата си над франките той започва да строи мост над Рейн при Колония Агрипина, за да установи постоянно укрепление на десния бряг на реката. Нова кампания през 310 г. се налага да бъде изоставена, поради бунта на Максимиан, описан по-долу. Последната война на Константин на рейнската граница става през 313 г., след завръщането му от Италия, в която той отново е победител.
Основната цел на Константин е стабилност, която той се опитва да постигне чрез незабавни, често брутални, наказателни експедиции срещу бунтуващите се племена на тяхната страна на рейнската граница и избиване на много затворници при игрите на арената. Стратегията се оказва успешна, като рейнската граница остава сравнително спокойна през останалата част на управлението му.
При вътрешните конфликти в тетрархията Константин се опитва да остане неутрален. През 307 г. августът Максимиан (наскоро завърнал се на политическата сцена след абдикацията си през 305 г.) посещава Константин, за да получи подкрепа във войната с Максенций срещу Флавий Валерий Север и Галерий. Константин се оженва за дъщерята на Максимиан — Фауста, за да затвърди съюза, и е повишен от Максимиан в август. Въпреки това Константин не се намесва във войната на страната на Максимиан.
Максимиан се завръща в Галия през 308 г., след като не е успял да свали от трона сина си. По-късно същата година, на конференцията в Карнунтум между Диоклециан, Галерий и Максимиан, Максимиан е принуден да абдикира отново и Константин е понижен на цезар. През 309 г. Максимиан въстава срещу своя зет, докато Константин води кампания срещу франките. Бунтът е бързо потушен и Максимиан е убит или принуден да се самоубие. Константин и Максимин Дая са разочаровани от понижаването им в цезар и назначаването на Лициний и впоследствие не се подчиняват на това решение и се обявяват за августи, което е потвърдено от Галерий в 310 г., с което империята официално има четирима августи. В 311 г. година Галерий, последният владетел с достатъчно авторитет, заинтересован от продължаването на тетрархията, умира и системата бързо се разпада. В последвалата борба за власт Константин се съюзява с Лициний, докато Максимин се обръща към Максенций, който все още официално е считан за узурпатор.
312 до 324 г. 
В началото на 312 г. Константин преминава Алпите със своята армия и напада Максенций. Той бързо завлядява Северна Италия с победи при Торино и Верона, след което тръгва към Рим. Там той побеждава Максенций в битката при Мулвийския мост, в резултата на което става западен август или владетел на цялата Западна Римска империя. По време на тази епична битка Константин кара войниците си да сложат на своите щитове това, което според християните е символа лабарум, въпреки че сред историците има противоречия относно това дали този символ има изцяло християнски, древен езически (соларен) или астрономически произход. Смята се, че лабарумът и свързаното с него мото „С този знак ще победиш“ /In hoc signo vinces/ са се явили като видение на Константин при Сакса Рубра и са вдъхновили преминаването му към християнството. През следващите години той постепенно консолидира военното си превъзходство над своите съперници в разпадащата се тетрархия.
През 313 г. Константин се среща с Лициний в Медиоланум, за да затвърдят съюза си чрез брака между Лициний и Константиновата полусестра Констанция. По време на тази среща императорите издават прочутия Медиолански едикт (или Миланския), с който официално се прокламира веротърпимост в империята. Срещата е прекъсната, когато Лициний научава, че съперникът му Максимин Дая е преминал Босфора и е нахлул на негова територия. Лициний заминава на изток и в крайна сметка побеждава Максимин, поемайки контрола над цялата източна част на империята. Отношенията между двамата останали императори Константин и Лициний обаче се влошават и през 314 или 316 г. те застават един срещу друг в битката при Аурелиа Цибалес, в която Константин е победител. Те се срещат отново в битката при Мардиа през 317 и сключват споразумение, според което синовете на Константин Крисп и Константин II, както и синът на Лициний — Лициниан, са назначени за цезари.
През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, прокламирана с Миланския едикт през 313 г. и започва ново гонение на християните. Това е предизвикателство към Константин на запад, кулминацията на което е гражданската война от 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява миналото и античната езическа вяра. Константин и неговите франки маршируват под християнския знак на лабарума, като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките при Адрианопол, Хелеспонта и Хрисополис.
С разгрома и смъртта на Лициний година по-късно, когато той е заподозрян в заговор против Константин и е екзекутиран, Константин става единствен император на Римската империя.
Основаването на Новия Рим
Падението на Лициний олицетворява отминаването на стария Рим и началото на ролята на Източната Римска империя като център на образованието, просперитета и опазването на културата. Константин построява наново град Византион, преименувайки го на Нови Рим (Nova Roma), като в чест на събитието в 330 г. издава специални възпоменателни монети. Нов Рим има сенат и градски служби, подобни на тези в Рим. Новият град е закрилян от предполагаемия Свети кръст, тоягата на Мойсей и други свети реликви, въпреки че една камея, сега намираща се в Ермитажа, показва Константин, коронован от градската Тюхе. Фигурите на старите богове са заменяни и често асимилирани в християнска символика. На мястото на храм на Афродита е построена новата църква на „Светите апостоли“. Поколения по-късно се разказва история, според която божествено видение довело Константин на това място и един ангел, който никой друг не можел да види, го развел на обиколка по новите стени. След смъртта му, столицата му е преименувана на Constantinopolis („Градът на Константин“).
През 326 г. Константин осъжда и екзекутира най-големия си син Крисп, вярвайки на обвиненията, че Крисп е имал афера с Фауста, втората съпруга на Константин. Няколко месеца по-късно той убива и Фауста като несъмнения източник на лъжливите обвинения.
Евсевий съобщава, че Константин е покръстен съвсем скоро преди смъртта си през 337 г. Той отишъл от столицата в близък курорт с минерални бани, за да използва водите му, след което отишъл в града на майка си — Хеленополис, където се помолил в голямата църква, построена в чест на апостол Лука. С това той последвал един обичай от онова време, който отлагал кръщението за старини или за смъртта. Според Йероним, изборът на Константин паднал върху епископ Евсевий Никомидийски. След смъртта му, тялото му било пренесено в Константинопол и погребано в църквата на „Светите апостоли“.
Наследници
Константин Велики е наследен от тримата си сина, родени от Фауста, Константин II, Констанций II и Констанс. Известен брой роднини са премахнати от сцената на събитията от привърженици на Констанций. Той също така има две дъщери, Константина и Елена, съпруга на император Юлиан.
Константин и християнството
Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството (вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава август от тетрархията, дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над Църквата променили статуса на християнството в империята.
Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини или го е приемал постепенно в течение на живота си. Константин е на над четиридесетгодишна възраст, когато най-накрая се обявява за християнин. Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог. По време на своето управление, Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии (например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан. Най-известните му строителни проекти включват Църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.
Управлението на Констанин установява прецедент по отношение на позицията на християнския император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг. За Константин императорът не определя доктрината — това е задължение на епископите — неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени ереста и да поддържа църковно единство. Императорът осигурява правилното почитане на Господ в империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.
През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма. През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава, каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.
Според изчисленията, по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни, като този процент е дори още по-значителен при военните.
Константин и евреите
Константин взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява. Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на Първия Никейски събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар. Квартордециманизъм, вж също Спорове около Великден.
Константин и София-Сердика
Император Константин често е употребявял израза Сердика е моят Рим станело ли дума за днешната българска столица София. Построяването на най-старата църква в града св. София едва ли е станало без неговото одобрение и подкрепа.
Той най-напред искал премести столицата на империята от Рим в Сердика и по-късно дълго се колебал между нея и Византион, но над минералните извори и здравасловните условия за живот в града под Витоша надделяло стратегическото разположение на града на Босфора.
Императора многократно е идвал и дълги месеци е живял с целия си двор в Сердика в своя дворец наречен условно от учените „градска резиденция“. От тук той дълго време е управлявал обширната Римска империя. В 4 век двореца е заемал цял квартал на града, известен като „Константинов квартал“ разположен най-общо между днешните улици „Калоян“, „Позитано“, „Леге“ и южно от Президентството. По-късно в 13 век това което е оцеляло от комплекса е превърнато в дворец на българския Севастократор Калоян. Тук е била градската резиденция на севастократора, а извънградската е била при известната Боянска църква.
Реформи
Иконографията и идеологията на Константин
Монетите, сечени за императори, често разкриват детайли от личната им иконография. През ранния период от управлението на Константин първо Марс, а след това (от 310 г.) Аполон, като слънчев бог, често присъстват на реверса на монетите. Марс се асоциира с тетрархията. Тази символика служи, за да се наблегне на легитимността на Константиновото управление. След скъсването на отношенията му със стария колега на баща му Максимиан през 309–310 г., Константин започва да претендира, че има легитимен произход от императора от Третото столетие Марк Аврелий Клавдий Готски, героя от битката при Наисус (септември 268). „Historia Augusta“ от 4 век съобщава, че бабата на Константин по бащина линия — Клавдия, е дъщеря на Крисп, като Крисп е споменат като брат на Клавдий II и Квинтил. Историците обаче подозират, че това е генеалогична фалшификация, имаща за цел да се възвеличае Константин.
Клавдий II Готски претендира за божествена закрила от Аполон-Sol Invictus. Константин също пропангандира връзка между себе си и Sol Invictus, последното божество, появявало се на неговите монети. Реверсите на неговите монети са доминирани за няколко години от неговия „спътник, непобедимото Слънце“ — надписите гласят SOLI INVICTO COMITI. Изображението представя Аполон със слънчев ореол, подобен на Хелиос и държащ глобус в ръцете си. През 20-те години на 4 век самият Константин е изобразяван с ореол. Също така има монети, изобразяващи Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи. Елементи от тази асоциация остават дори след прочутото преминаване на Константин към християнството през 312 г. Оттам нататък в имперската иконография започва да присъства християнската символика, в някои случаи неясна.На монета от 312 г. например са изобразени хи и ро, първите две букви от името на Христос на гръцки, върху шлем, носен от Константин.
Продължение на иконографския прецедент може да бъде видяно в по-голямото око на портрета върху монетата (вдясно). Това предполага по-фундаментална промяна в официалните изображения. Водейки началото си от късния Трети век, портретите започват да стават по-малко реалистични и по-идеалистични. От първостепенно значение е императорът като император, не определеният индивид. Най-общите характеристики на неговия стил са широката челюст и прилепналата брадичка. Големите втренчени очи ще заемат все по-видно място с напредването на четвъртото столетие, например сребърните монети от ранния 5 век на Теодосий I.
Дворът и подчинените на Константин 
Константин ценял изтънчеността и християнството, и дворът му се състоял от възрастни, уважавани и почитани мъже. Видни римски фамилии, които отказали да приемат християнството, били лишавани от възможност за придобиване на власт, въпреки че две трети от правителството не са християни.
„Константин маха статуята си от езическите храмове. Поправянето на езическите храмове, които западат заради него, е забранено. Тези средства са давани на покровителстваното християнско духовенство. Агресивни форми на религиозно почитане, били те християнски или езически, са забранени. При основаването на Константинопол през 330 г. е изпълнена церемония, която е полуезическа и полухристиянска, а на пазара Христовият Кръст е поставен над колесницата на слънчевия бог. Също така има пеене на химни.“
Константиновото правно наследство
Константин прокарва закони, с които прави професиите на месарите и пекарите наследствени и, което е по-важно, поддържа превръщането на наемни фермери (coloni) в крепостници — полагайки основите на европейското общество през Средните векове.
Законите на Константин в много отношения подобряват законите на предшествениците му, въпреки че те са също така отражение на неговото по-бурно време. Някои примери:
За пръв път момичетата не могат да бъдат отвличани (това може би всъщност се отнася до пристаналите, които са считани са отвлечени, защото момичетата не могат законно да се съгласяват на приставане).
Смъртно наказание чака всеки, който събира данъци над упълномощената сума.
Затворникът повече да не бъде държан в пълна тъмнина.
На осъден човек е позволено да умре на арената, но той не може да бъде жигосван по „неземно красивото“ му лице, а само по краката (защото Бог създаде човека по Свой образ).
На робини-дойки или придружителки, заловени, че са допуснали момичетата, за които отговарят, да бъдат прелъстени, ще бъде излято разтопено олово в гърлата.
Гладиаторските игри се премахват през 325, въпреки че това има малък реален ефект.
Правата на господаря на роба са ограничени, но робът все още може да бъде бит до смърт.
Разпъването на кръст е премахнато, но е заменено с обесване.
Великден може да бъде празнуван публично.
Неделята е обявен за ден за почивка, на който на тържищата е забранено да работят, а обществените служби са затворени (освен ако не става въпрос за освобождаване на роби); въпреки това няма никакви ограничения за земеделието (с което се занимава мнозинството от населението).
Наследството на Константин
Въпреки че прозвището „Велики“ е дадено на Константин от християнските историци дълго след смъртта му, той може да носи тази титла дори и само заради военните си постижения и победи. Освен че обединява империята под властта на един император, Константин печели важни победи над франките и алеманите през 306–308 г., отново над франките през 313–314 г., над вестготите през 332 г. и над сарматите през 334 г. Всъщност до 336 г. Константин е отвоювал по-голямата част от отдавна загубената провинция Дакия, която Аврелиан е принуден да изостави през 271 г. Във времето преди смъртта си, той планира голяма експедиция, с която да сложи край на набезите на Персийската империя в източните провинции.
Константин се смята за първия византийски император (според друг възглед Теодосий Велики), а също така Свещената Римска империя го причислява към най-почитаните фигури в своята история. Както на Изток, така и на Запад, императори понякога са приветствани като „Новият Константин“. Повечето раннохристиянски църкви почитат Константин като светец. На Изток той понякога е наричан или „13-ият апостол“ (isapostolos).
Легенди и Константиновият дар
По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е покръстен едва на смъртния си одър и то от епископ със съмнително православие започва да се схваща за неуместно и се се ражда легендата, че папа Силвестър I (314-335 г.) е излекувал езическия император от проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява документ, наречен „Константинов дар“, според който току-що преминалият към християнството Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата. През Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от поета Данте Алигиери. Филологът от 15 век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.
Константин в Historia на Галфрид Монмутски
Поради славата си и своето провъзгласяване за император на Британия, Константин по-късно е считан и за британски владетел. През 11 век английският писател Галфрид Монмутски издава труд с измислено от него съдържание, озаглавен Historia Regum Britanniae, в който той разказва предполагаемата история на британците и техните крале от Троянската война, крал Артур и англосаксонското нашествие. В този труд Годфрид твърди, че майката на Константин — Елена, всъщност е дъщеря на „крал Кол“, митичният крал на британците и основател на Камулодунум. Дъщеря на крал Кол преди това не фигурира в мита или поне сведението не се е запазило при писането, така че това родословие вероятно е дало отражение върху желанието на Годфрид да създаде непрекъсната линия на кралско потекло. Според Годфрид е неправилно да се смята, че един владетел може да има незнатни предци. Монмутски казва също, че в Йорк Константин е провъзгласен за „крал на британците“, а не за римски император.